Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Смит въртеше копчето на радиостанцията, превключваше на различните честоти и бързаше доколкото може. Ослушваше се внимателно. Само шумове и пращене. Никакви гласове. Никакви заповеди, които да долови и разшифрова.

С намръщена физиономия той свали слушалката от ухото си и изостави вече безполезната радиостанция. Време беше да действа. Ако остане още малко на място, прехвърля инициативата в ръцете на врага. Когато човек има насреща си аматьори, това е опасно. А срещу обучена сила бе равносилно на катастрофа. В този миг онези фалшиви агенти на „Сикрет Сървис“ методично изпълняваха някакъв много мръсен замисъл вътре в института „Телър“. Но каква ли бе играта им? — чудеше се той. Тероризъм? Взимане на заложник? Опасен индустриален шпионаж? Саботаж?

Поклати глава. Нямаше начин да разбере. Поне не веднага. Но каквото и да правеше врагът, сега бе моментът да го притисне, преди да е в състояние да отвърне. Повдигна се на едно коляно, като оглеждаше входа към института.

— Къде, полковник? — прошепна Диас.

— Вътре.

Очите на пазача се разшириха невярващо.

— Но това е лудост! Защо не изчакаш да дойде помощ? Там има най-малко десетима от тия копелета.

Смит хвърли бърз поглед назад към оградата и портата. Гневната тълпа излизаше от контрол — демонстрантите блъскаха и прескачаха оградата, някои удряха яростно по капаците и покривите на колите на „Сикрет Сървис“. За да не провокират и без това побеснялата тълпа, истинските федерални агенти се бяха прибрали в заключените автомобили. Ако охраната на института отвореше портите да ги пусне в двора, протестиращите също щяха да нахлуят. Изруга тихичко.

— Погледни, Франк. Не мисля, че идва подкрепление.

— Тогава да останем тук — възрази отново Диас. Той посочи с палец към паркираните зад тях джипове. — Само от тук могат да избягат. Да ги причакаме.

Смит поклати глава.

— Прекалено рисковано е. Първо, тези типове може да са решили въобще да не излязат. Второ, те знаят, че сме тук. Не пасат трева. Сигурно имат резервни планове за бягство, които не са малко — може с хеликоптер да ги вземат от покрива на сградата, а може да ги чакат други коли извън института. Трето, тези оръжия — той кимна към двата автомата МР5, които отмъкна, и пушката на Диас — не ни осигуряват достатъчно огнева сила да ги спрем при престрелка. Ако позволим на тия лоши момчета да ни нападнат, с нас е свършено.

— Тъпа работа — въздъхна ветеранът от пехотата и провери дали е зареден неговият „Ремингтън“. — Мразя да играя каубой като Джон Уейн. Не ми плащат достатъчно да се правя на герой.

Смит оголи зъбите си в усмивка.

— На мен също. Но това е положението. Предлагам ти да млъкнем и да действаме, сержант — въздъхна. — Готов ли си?

Намусен, но въпреки това решителен, Диас даде знак, че е готов.

С притиснат към гърдите си МР5 Смит стигна на бегом до десния край на огромната входна врата на института. Мускулите на стомаха му се напрегнаха в очакване на внезапната, разтърсваща агония от куршум, изстрелян откъм главното фоайе. Дишаше учестено. Притисна се плътно до огряната от слънцето стена.

Диас го последва след секунда.

Смит заобиколи ъгъла на вратата и с насочен напред автомат обходи с поглед вътрешността. Нищо. Огромното помещение изглеждаше празно. Приведен, той тръгна напред, прикривайки се зад мраморния парапет, висок до кръста му. През отворената врата ставаше течение и от бюрото на регистратурата се разхвърчаха листове хартия и се разпиляха по пода.

Смит занаднича зад парапета.

— Наведи се — извика Диас.

Смит мярна силует, който пробяга в коридора, вляво от него. Хвърли се на земята в момента, в който мъжът започна да ги обстрелва с деветмилиметров пистолет. Куршумите отскачаха от мрамора над главата му, разпращайки разтрошени парчета камъни из въздуха. Едно парче го улучи по дясната ръка и остави дълга червена драскотина.

Все още по корем на пода, Джон стреля три пъти, опрял автомата МР5 на раменете си. От прага на отворената врата Диас даде няколко изстрела и от гипсовите стени на института се откъртиха няколко големи парчета мазилка.

Смит изпълзя иззад парапета. Един куршум се удари вдясно от главата му. Претърколи се бързо, спря и остана да лежи по корем, но този път имаше ясна видимост към коридора.

Джон съзря стрелеца, който вече бе вперил очи в него. Разделяха ги не повече от петдесет стъпки. Беше набитият мъж със сериозното изражение, представил се като агент Фароус. Самозваният агент на „Сикрет Сървис“ беше коленичил, държеше с двете си ръце пистолет „Зиг Зауер“ и стреляше с отмерени движения. Нов куршум се заби в пода съвсем близо до главата на Смит, за пореден път разпращайки малки късчета супени плочки към лицето му.