Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Смит стреля три пъти в него. Той падна по очи и не се помръдна.

Джон се огледа за Диас. Беше мъртъв. Бронежилетката, която носеше, беше спряла повечето от шрапнелите на гранатата, но не и едно парче, което бе направило дупка в гърлото му. Смит изруга, гневен на съдбата, ядосан, че въвлече друг човек в тази битка.

Още една граната подскочи през коридора и се търкулна към стълбището. Тя обаче не избухна. Само изсвистя и изпусна гъст, дразнещ ноздрите, червен пушек във въздуха. За секунди двата коридора се изпълниха с гъст дим, който се носеше на талази.

Смит погледна над дулото на автомата, мъчейки се да долови признаци на движение сред дима. Ако стреляше напосоки, щеше да издаде местоположението си. Нуждаеше се от мишена.

Някъде отпред, дълбоко в червения кълбест облак два автомата „Узи“ трещяха, изпращайки дъжд от куршуми по коридора. Медните деветмилиметрови куршуми пробиваха нови дупки в стените или рикошираха от металните врати. Керамични вази се пръскаха. Разкъсани части от жълти и розови цветя хвърчаха из въздуха, раздиран от куршуми. Смит залегна на пода, опитвайки се отчаяно да се спаси от куршумите, които свистяха над главата му.

Изведнъж стрелбата спря и настъпи пълна тишина.

Изчака, без да мърда. Ослуша се. Долови заглъхващи стъпки по задименото стълбище. Намръщи се. Лошите момчета се измъкваха. Автоматичната стрелба трябваше да го задържи на място, докато избягат. Най-лошото е, че замисълът им проработи.

Смит се изправи и тръгна напред през ослепяващия го червен облак. Напъна се да види какво има пред него. Подритваше празни гилзи, които дрънчаха по плочките и трошаха отцепените от стената парчета мазилка. Димът над стълбището вече се разнасяше. Приведе се и погледна надолу. Ако нарушителите бяха оставили някой да ги прикрива, тези стълби щяха да се окажат смъртоносен капан. Но той не разполагаше с време да се върне до централното стълбище. Или трябваше да рискува, или да остане тук и да чака.

Готов за стрелба, той заслиза по широките стъпала. Ослепителна бяла светлина зад него озари внезапно коридора. Цялото стълбище се разлюля от серия мощни експлозии, идващи откъм лабораториите за нанотехнологии на „Номура Фарматек“ и института.

Реагира инстинктивно. Хвърли се върху стъпалата, претъркулвайки се презглава, докато сградата над него избухваше в пламъци.

Доктор Рави Парих изплуваше бавно от тъмнината, опитвайки се да възстанови напълно съзнанието си. Отвори очи. Лежеше с лице към пода. Студените кафяви плочки се тресяха под него всеки път, когато внимателно поставените взривни устройства вдигаха във въздуха другите лаборатории в северното крило и ги превръщаха в пламнали руини. Молекулярният биолог стенеше, опитвайки се да се пребори с пристъпите на болка и гадене.

Плувнал в пот, той се насили да се изправи, като се подпираше на ръце и колене. Повдигна бавно глава. Пред него се намираше високият от пода до тавана прозорец, който заемаше цялата предна стена на лабораторията. Капаците, обикновено пуснати, сега бяха широко отворени.

Близо до главата му странният метален цилиндър, на който толкова се чудеше, все още стоеше върху една от масите до прозореца. Мигащ дисплей в единия край отброяваше поредица от числа: 10… 9… 8… 7… 6… 5…

Малки кръгли заряди, прикрепени към прозореца, избухнаха един след друг сред оранжевочервени пламъци. От стъклото останаха само хиляди дребни парченца, които се изсипаха навън. От внезапната промяна в налягането десетки листове хартия се разхвърчаха във въздуха, а после излетяха през огромната дупка.

Все още зашеметен и отмалял, Парих наблюдаваше напълно объркан. Пое дълбоко дъх.

3… 2… 1. Мигащият дигитален дисплей замря. Превключвателят на клапа щракна и я превъртя в цилиндъра.

После с тихо съскане като на змия металният цилиндър с нанофаги започна да изпуска под високо налягане смъртоносното си съдържание към външния свят.

Невидимата струя нанофаги от втори стадий се понесе кротко през избития прозорец. Бяха десетки милиарди все още в инертно състояние частици в очакване на сигнала, който ще ги съживи. Изтласкана навън от системата за налягане на лабораторията „Харкорт“, огромната маса от микроскопични нанофаги постепенно се разпръсна и после бавно, много бавно се понесе из въздуха.

Невидимата мъгла се спусна бавно върху хилядите стъписани демонстранти от Движението на Лазар, които с ужас наблюдаваха как експлозиите разрушават горния етаж на института „Телър“. С всяко вдишване милиони нанофаги попадаха в белите дробове на протестиращите. Милиони други навлизаха в телата им през кожата на лицата или проникваха през лигавицата на очите.