Робърт Лъдлъм: Отмъщението на Лазар

Направляван от Джон, Питър придвижи хеликоптера до северния край на пистата и прелетя ниско над двата големи транспортни самолета и доста по-малкия корпоративен реактивен самолет.

Смит отново се подаде през отвора на вратата и пусна нова серия изстрели в пилотската кабина, раздробявайки на пух и прах стъклата и уредите за управление.

— Не искам никой оцелял да напусне острова, преди да пристигнат специалните части и екипът за обеззаразяване — обясни той.

Ранди му подаде от своите муниции.

Сега Питър издигна хеликоптера нагоре, набирайки все по-голяма височина чрез спираловидно кръжене, докато те търсеха следи от първия самолет на Номура. Няколко дълги минути се взираха неспокойно в небесата над тях. Ранди го мярна първа, долавяйки лек отблясък от златиста светлина високо горе.

— Ето го! — викна тя, сочейки през страничната врата. — На три градуса от нас. И се движи на запад!

— Към Щатите — осъзна Смит.

Хидео се подсмихна.

— Към Вашингтон и предградията му, ако трябва да бъдем точни.

Хеликоптерът направи нов завой и Питър го насочи нагоре в паралелен курс. Той се взираше през стъклото на пилотската кабина с притеснена физиономия.

— Това проклето нещо е дяволски високо вече — викна той. — Лети вероятно на три хиляди метра височина и продължава да се издига бързо.

— Какъв е максималният таван на нашата птичка — попита Смит, докато се закопчаваше на седалката.

— Не повече от пет хиляди и седемстотин метра — отвърна Питър. — Но на тази височина въздухът е разреден.

— Късно е — каза им Хидео ликуващо. Очите му святкаха триумфално. — Не можете да спрете вече моя „Танатос“. А на борда му има достатъчно нанофаги да избият милиони. Може да ме държите като пленник, но аз вече нанесох своя удар срещу вашата алчна и материалистична страна. Удар, който ще се помни векове наред.

Никой не му обърна внимание, тъй като и тримата се бяха съсредоточили да открият летящия апарат, преди да се изплъзне.

Питър насочи хеликоптера с носа нагоре в максимално вертикално положение, следейки бягащата точица. Машината се издигаше все по-нагоре с по четиристотин и петдесет метра в минута. Всички усещаха как въздухът става по-студен и по-разреден.

Когато достигна височина три хиляди и шестстотин метра, зъбите им тракаха от студ и дишаха по-трудно. Гъстотата на въздуха на тази височина беше малко над петдесет процента от нормата на морското равнище. Хората могат да живеят и да работят на такава височина или да карат ски, но след продължителна аклиматизация. Хипоксията и височинната болест в този миг бяха сериозна опасност за тях.

Самолетът „Танатос“ сега беше по-близо, но все още над хеликоптера и продължаваше да се изкачва. Единственото му огромно крило се накланяше от време на време, когато контролните уреди го пригаждаха към всяка промяна в скоростта и посоката на вятъра и налягането. Иначе апаратът следваше стриктно зададения курс към столицата на Съединените щати.

Питър издигна още своя „Блек Хок“. Главата и дробовете го боляха и той усещаше как изпитва все по-големи трудности да се концентрира. Зрението му се замъгли леко в периферията. Мигаше усилено, за да изчисти погледа си.

Алтиметърът показваше вече четири хиляди и двеста метра. На тази височина над земята роторите на хеликоптера не можеха да осигурят нормалното издигане, скоростта също се забавяше. Четири хиляди и петстотин метра. Гигантският апарат продължаваше да лети над тях, измамно близо, но все още извън техния обсег.

Мина още една минута, минута на още по-голям студ и изтощение.

Питър отново погледна през предното стъкло. Нищо. Самолетът „Танатос“ бе изчезнал.

— Хайде, Сатана — ръмжеше той. — Престани да си играеш глупави игрички с мен. Къде се дяна?

И изведнъж слънцето освети огромното крило под него, отразено от десетките хиляди огледални соларни панели.

— Успяхме! Над копелето сме! — извика Питър. Той се закашля, опитвайки се да поеме повече кислород през напрегнатите си дробове. — Трябва да действаш бързо, Джон. Много бързо. Не мога да удържа машината дълго на тази височина.

Смит кимна, откопча колана и отново легна по корем на пода. Металът, до който се докосваше, бе леденостуден и сякаш го изгаряше като огън. Температурата на въздуха отвън бе много под нулата.

Джон отчаяно духаше на ръцете си, наясно, че съществува реална опасност да загуби пръстите си или кожата от частите, изложени на студа. После той нагласи карабината Д-4, подаде се през отвора на вратата и усети как вятърът пронизва косата и дрехите му.