Робърт Лъдлъм: Отмъщението на Лазар

Част от мозъка на Джон бе парализиран от тих ужас пред приближаващата смърт. Той направи всичко възможно да пренебрегне примитивния страх, напъвайки се да чуе какво му диктува по-разумната и по-хладнокръвна част от мозъка му.

Вятърът, казваше тя.

Вятърът е източен.

Без да мисли повече, Смит се хвърли встрани, натискайки едновременно спусъка на карабината бързо, колкото можеше.

Д-4 изтрещя многократно, отскачайки все по-високо с всеки изстрел, докато Джон изпразни онова, което бе останало в пълнителя от тридесет патрона. Куршумите обсипаха огромния летателен апарат, пробиха дупки във фибровъглеродния корпус и пластмасовата повърхност и направиха на пух и прах бордовите компютри, контролните кабели и перките.

Безпилотният самолет се разтресе под напора на летящите с огромна скорост куршуми. Той започна да се отклонява на запад, излизайки бавно от пистата.

Търс наблюдаваше последните отчаяни действия на тъмнокосия американец без съжаление и притеснение. Едното ъгълче на устата му се изкриви в хищническа усмивка. Беше същото като да гледаш ранено животно, което се удря в капан. Доставяше му огромна наслада. Стоеше, без да мърда от мястото си, а само следеше жертвата си с цевта на оръжието и чакаше оптичният мерник да се установи на главата й. Не обръщаше внимание на куршумите, които свистяха вдясно от него. От подобно разстояние американецът не можеше дори да мечтае да го улучи без оптични уреди.

Но изведнъж дочу бръмченето на четиринадесетте електромотора на безпилотния самолет, които сменяха мощността си. Някои започнаха да се давят, други прекъсваха и пак тръгваха, останали без постоянно захранване. Парчета от пластмаса и фибровъгледорд се посипаха по пистата.

Търс видя как гигантският самолет се носи срещу него, отклонявайки се изцяло от курса. Той се ядоса. Последният номер на американеца едва ли щеше да спаси живота му, но повреждането на един от трите незаменими летателни апарата щеше да вбеси Номура.

Внезапно Търс се облещи невярващо в тънкостенните пластмасови цилиндри, закрепени по огромното крило, забелязвайки за първи път дупките с груби ръбове под формата на звезда върху много от тях. В същия миг той усети как смъртоносният източен вятър гали нежно лицето му. Зелените му очи се разшириха от ужас. Парализиран от страх, Търс заотстъпва назад. Пушката се изплъзна от треперещите му ръце и издрънча на асфалта.

Кестенявият мъж изстена на глас. Той вече усещаше как нанофагите от четвърти стадий работят вътре в тялото му. Милиарди от чудовищните механизми навлизаха дълбоко в белите му дробове и разпространяваха отровите си с всяко вдишване. Плътта под дебелите прозрачни ръкавици почервеня, мускулната тъкан се излющи, а сухожилията и костите се раздробиха.

Двамата оцелели мъже от екипа му, които бяха защитени временно от противогазите, го наблюдаваха от заетите стрелкови позиции с разширени от ужас очи. Те се изправиха и започнаха да отстъпват.

Търс повдигна отчаяно измъченото си лице в безмълвен зов.

— Убийте ме — прошепна той, като изрече с мъка думите, тъй като езикът му се раздробяваше на парчета. — Убийте ме! Моля ви!

Изпаднали в паника от гледката, те хвърлиха оръжията и побягнаха към океана.

Надавайки вик след вик, последният Хораций се преви на две, съсипан от непоносимата и нестихваща болка, докато нанофагите го изяждаха жив отвътре.

Смит побягна на север по пистата максимално бързо въпреки умората и ужаса от онова, което стори. Стискаше здраво зъби, за да преодолее болката от счупените ребра под бронираната жилетка. Спъна се веднъж, изруга тихичко и продължи напред.

Тичай, Джон, подканяше се той. Тичай, иначе ще умреш.

Не се обърна нито веднъж. Познаваше ужасната гледка, която щеше да види. Известен му бе кошмарът, който предизвика умишлено. Досега облакът от нанофаги се бе разпространил на запад по целия южен край на летището, носен от вятъра към Атлантическия океан.

Смит доближаваше хеликоптера „Блек Хок“. Роторите все още се въртяха бавно. Отскубнати стръкчета трева и изгорели газове се носеха мързеливо из въздуха около чакащата машина. Питър и Ранди го видяха да идва. Притеснението изчезна от физиономиите им и те се втурнаха да го посрещнат с усмивки на облекчение.

— Качвайте се! — изкрещя Джон, махайки им да се връщат в хеликоптера. — Да потегляме веднага!

Питър кимна мълчаливо. Той забеляза как безпилотният самолет се носеше извън пистата безконтролно. Веднага разбра какво се е случило.