Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Дай ми трийсет секунди, Джон! — викна той.

Англичанинът се метна обратно в хеликоптера и се настани върху пилотската седалка. Ръцете му зашариха по контролното табло, индикаторите светнаха един след друг. Доволен, той завъртя дросела и включи двигателите на пълна мощност. Роторите се завъртяха по-бързо.

Смит се спря за миг до отворената врата на отделението за войници. Той забеляза, че лявата ръка на Ранди е счупена, а лицето й бледо и изкривено от болка.

— Много ли си зле? — попита той.

Тя се усмихна.

— Адски болки, но ще оживея. После ще си играеш на доктор.

Преди още да успее да реагира, тя му хвърли кръвнишки поглед.

— И без умни забележки. Чу ли?

— Чух — отвърна Смит тихо, прикривайки собствената си болка от нараняванията. Очите му се спряха на другите двама пътници в хеликоптера. Той разпозна Хидео и Джинииро Номура по снимките, които му бе изпратил Фред Клайн толкова отдавна в Санта Фе. Толкова отдавна, помисли си той. Преди шест дни. Цяла вечност.

Ранди се отпусна на седалката срещу Хидео с гръб към кабината. Тя закрепи карабината в скута си, като внимаваше смъртоносното дуло да сочи право към сърцето му. Джон седна до нея.

— Дръжте се здраво! — викна Питър от кабината. — Тръгваме.

Двигателите забучаха, хеликоптерът се понесе напред по пистата и се отлепи от земята. Още докато се издигаше, се обърна и полетя далеч от летището.

На сто метра Питър задържа височината. Тя бе достатъчна, за да се предпазят от облака нанофаги, който обгръщаше комплекса и летището на „Номура Фарматек“. Или поне се надяваше да е така. Той се намръщи, напомняйки си, че между надеждата и абсолютната сигурност има известна разлика. Издигна машината още тридесет метра.

Вече по-спокоен, Питър наклони леко хеликоптера и той се понесе над осеяната с трупове писта. После погледна през рамо към отделението за войниците.

— Сега накъде, Джон? — попита той. — След първия самолет на нашия приятел Лазар ли? Онзи, който се изплъзна?

Смит поклати глава.

— Не още — той измъкна празния пълнител от автоматичната карабина и пъхна нов. — Има още едно-две неща, които трябва да свършим тук.

Джон стана от седалката и легна по корем върху пода на хеликоптера, насочвайки карабината Д-4 през отвора на вратата.

— Дай ми видимост към третия самолет, Питър — викна Смит. — Той все още се опитва да излети на автопилот.

В отговор Питър наклони хеликоптера и го върна обратно в южна посока. Смит се подаде още малко навън, а огромният летателен апарат му се видя още по-голям през оптичния мерник. Той натисна спусъка и изпрати серия насочени изстрели срещу самолета, който продължаваше да се движи по пистата. Карабината отскачаше от рамото му.

Хеликоптерът UH-60L прелетя с грохот покрай самолета, зави рязко и се върна обратно, очертавайки пълна окръжност.

Джон отново презареди карабината с последния пълнител. Д-4 бе готова за стрелба.

Хеликоптерът направи още един завой, полетя на север, върна се обратно за ново преминаване. Смит погледна надолу. Надупчен с тридесет куршума 5,56-милиметра, третият самолет сега стоеше неподвижно върху настилката. Цели секции от единственото дълго крило липсваха, раздробени от многобройните удари. Фрагменти от кутиите на двигателите и цилиндрите с нанофаги бяха разхвърляни по асфалтовата настилка зад изпотрошения апарат.

— Още един самолет задраскан в списъка — обяви той с категоричен тон. — Това прави два извън строя, остава един.

Хидео Номура се наежи в седалката си.

— Никакви движения — предупреди го Ранди.

Тя повдигна леко оръжието от скута си.

— Няма да ме застреляш вътре в хеликоптера — изръмжа младият Номура. Цялата фасада на приветлив космополит, която си бе изграждал пред дългите години на заблуди, бе изчезнала. Сега лицето му представляваше жестока, изпълнена с омраза маска, издаваща зла воля и егоцентрична мания, които в действителност го владееха. — Всички вие също ще умрете. Вие, американците, сте много меки. Не притежавате истински дух на бойци.

Ранди му се изсмя подигравателно.

— Може би. Но резервоарите за гориво зад теб са херметически затворени. Готова съм да се обзаложа, че ти не си. Искаш ли да проверим кой от двамата е прав?

Хидео се умълча, гледайки я свирепо.

Джинииро Номура надзърна през вратата и се подсмихна леко, наблюдавайки как бързо рухват ненормалните блянове на сина му. Страданието, което Джинииро беше преживял през дванадесетте месеца на жестоко пленничество, се връщаше сега тъпкано на Хидео.