Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Беше около единадесет часа преди обяд. Перспективата да стои в претъпкания бюфет някак си не допадаше на Смит. И без това бе затворен вътре от доста време, а и човек трудно може да диша пречистен въздух и да се налива с кафе часове наред, без да се нервира. Обърна се към агента.

— Ако ви е все едно, предпочитам да подишам чист въздух.

Агентът от „Сикрет Сървис“ протегна ръка да го спре.

— Съжалявам, сър, но не ми е все едно. Заповедите ни са много ясни. Всички служители на института отиват в бюфета.

Смит го изгледа мрачно. Той нямаше нищо против да остави хората на „Сикрет Сървис“ да си вършат работата, но нямаше да им позволи за нищо на света да му нареждат какво да прави. Изчака, докато мъжът махна ръката си от ръкава на коженото му яке, и каза:

— В такъв случай заповедите ви не важат за мен, агент Фароус. Аз не работя в института „Телър“.

Смит отвори портфейла си да му покаже военната си карта за самоличност.

Фароус я погледна. Повдигна вежди.

— Значи сте от армията, подполковник? Аз пък ви мислех за учен.

— И двете съм — отговори Смит. — Изпратен съм от Пентагона. — Той посочи с глава към листа, който мъжът все още държеше в ръка. — Честно казано, съм учуден, че тази подробност не е отразена във вашия списък.

Фароус повдигна рамене.

— Явно някой е пропуснал. Случва се. — Допря радиостанцията до ухото си. — Изчакайте да изясня това с моя началник.

Смит кимна. Всеки отряд на „Сикрет Сървис“ се командваше от отговорен специален агент. Той изчака търпеливо, докато Фароус обясняваше ситуацията на своя началник.

Най-после мъжът му махна с ръка.

— Можете да вървите, полковник. Но не се отдалечавайте много. Ония ненормалници от Движението на Лазар в момента са в лошо настроение.

Смит мина покрай него и се озова в огромното фоайе. Вляво от него едно от трите стълбища на сградата водеше към втория етаж. Вратите от двете страни бяха на кабинетите на администрацията. На отсрещната страна на фоайето мраморен парапет, висок до кръста, отделяше кабинките за регистриране на посетителите и за информация. Вдясно двете крила на дървената входна врата зееха отворени.

След като излезе през нея, по широко стълбище с пясъчен цвят стигна до широката алея за автомобили. Два огромни джипа с табелки на американското правителство бяха паркирани в единия край на алеята, вдясно от стълбите. Втори цивилен агент на „Сикрет Сървис“ стоеше до входа и наблюдаваше фоайето и паркираните отпред автомобили. Носеше слънчеви очила и държеше страховит на вид деветмилиметров автомат „Хеклер и Кох“ МР5. Извърна леко глава и изгледа Смит, който мина покрай него, но после се върна към задълженията си.

Навън Смит спря на стълбището и постоя за миг, радвайки се на слънцето. Времето се затопляше и пухкави бели облачета се носеха лениво по синьото небе. Беше чудесен есенен ден.

Пое дълбоко въздух, опитвайки се да изгони натрупаните токсини от организма си.

„ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР! НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИЯТА! ДА ЖИВЕЕ ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР“

Смит се намръщи. Ритмичните, напевни скандирания раздразниха слуха му и развалиха моментната илюзия за свобода. Бяха по-силни и по-гневни, отколкото предния ден. Огледа множеството от скандиращи демонстранти, които напираха към периметъра на оградата. Днес като че ли бяха още повече. Вероятно десетина хиляди.

Море от кървавочервени и яркозелени знамена и плакати се надигаше и спадаше в ритъм с всеки рев от тълпата. Организаторите на протеста се суетяха върху подвижна сцена, разположена недалеч от кабината на охраната, и крещяха в микрофона, като докарваха демонстрантите до лудост.

Главната порта беше заключена. Малък отряд охранители в сиви униформи стояха зад нея, нервно оглеждайки скандиращата тълпа. Отвън, малко по-нататък, на шосето за института, Смит забеляза няколко патрулни коли — две от тях с черно–белите маркировки на щатската полиция в Ню Мексико, а останалите с бели, светлосини и златни ивици на областното шерифство в Санта Фе.

— Очертава се голяма лудница, полковник — каза недоволен познат глас зад него.

Франк Диас излезе от своя пост и се изправи до вратата. Днес бившият рейнджър от пехотата носеше бронежилетка. В едната си ръка държеше щит от онези, които се използваха при безредици, а през рамото на другата ръка бе преметнал пушка „Ремингтън“. От патрондаш висяха гранати със сълзотворен газ и патрони за пушката.

— Какво толкова са се разпалили тия хора? — попита Смит. — Нали президентът Кастила и медиите ще дойдат вдругиден. За какво е тоя рев?