Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

За няколко минути сякаш не се случваше нищо. Здравите мишки тичаха насам-натам напосоки. Болните стояха на място.

— АТР енергиен цикъл завърши — обяви накрая друг лаборант. — Жизненият цикъл на нанофага завършен. Опитът с живите организми завършен.

Бринкър пое дълбоко дъх и погледна към Смит триумфално.

— Ето, полковник. Сега ще упоим рошавите приятелчета, ще ги отворим и ще проверим какъв процент от раковите клетки е унищожен. Ако питате мен, мисля, че ще сме близо до стоте процента.

Рави Парих продължаваше да наблюдава мишките. Изведнъж се намръщи.

— Мисля, че имаме издънка, Фил — каза той тихичко. — Погледни опитен обект пет.

Смит се наведе, за да види по-добре. Мишка номер пет бе една от най-здравите в контролната група. Тя се движеше особено, блъскаше се в останалите животинки, отваряше уста и я затваряше бързо. Изведнъж падна на една страна, поразена от явна агония, и застина.

— Мамка му! — викна Бринкър, зяпнал невярващо умрялата мишка. — Това не го очаквахме.

Джон Смит се намръщи, решавайки на мига да провери отново процедурите за сигурност на „Харкорт Биосайънсис“. Дано да бяха толкова строги, колкото твърдяха Парих и Бринкър, и онова, което уби здравата мишка, да си остане заключено вътре в тази лаборатория.

Наближаваше полунощ.

На километър и половина на север светлините на Санта Фе озаряваха в топъл жълт цвят ясното и студено нощно небе. На последния етаж прозорците върху фасадата на института „Телър“ светеха зад спуснатите щори. Прожектори, закачени на покрива, пускаха дълги черни сенки през двора. Покрай северния край на оградата ниските борове и хвойнови дървета бяха потопени в мрак.

Паоло Понти се промъкна по-близо до оградата през високата изсъхнала трева. Той лазеше по земята, като внимаваше да не излезе от сянката, където черната му фланела и тъмни джинси го правеха почти невидим. Италианецът беше на двадесет и четири години, строен и атлетичен. Преди шест месеца, уморен от живота си на студент, живеещ от помощи, се присъедини към Движението на Лазар.

Движението даде смисъл на живота му и цел, изпълни го с емоции, каквито не бе сънувал. Първоначално тайната клетва, която положи, да опазва Майката Земя и да унищожава враговете й, му се стори мелодраматична и смешна. След това обаче Понти прегърна целите и идеите на Движението със страст, която изненадваше всички, които го познаваха, както и самия него.

Паоло погледна през рамо и забеляза смътната фигура, която пълзеше отзад. Запозна се с Одри Кравиц на митинг на Движението на Лазар в Щутгарт преди няколко месеца. Двадесет и една годишната американка пътуваше из Европа — подарък от родителите й по случай нейното дипломиране. Отегчена от музеите и църквите, тя отиде на митинга от скука. Но тази прищявка промени целия и живот, след като Паоло я вкара в леглото си, а после и в Движението.

Италианецът се обърна, усмихвайки се самодоволно. Одри не беше красива, но притежаваше формите, които трябваше да притежава една жена. Още по-важно, нейните богати и наивни родители й даваха щедра издръжка, която осигури самолетните билети за нея и Паоло до Санта Фе за участие в протеста срещу нанотехнологията и покварения американски капитализъм.

Паоло допълзя внимателно до оградата. Погледна през телената мрежа. Кактусите, избуялият пелин и дивите цветя, засадени там да разнообразят пейзажа в сухата местност, щяха да послужат като прикритие. Погледна светещия циферблат на часовника си. Следващата патрулна обиколка на охраната на института щеше да е най-рано след час. Идеално.

Италианският активист отново докосна оградата, този път стисна с пръсти металните връзки да провери здравината им. Кимна, доволен от откритието си. Ножиците за тел, които носеше, щяха да свършат работа.

Дочу силен пукот зад себе си — звук като при кършене на дебел клон от силни ръце. Понти се намръщи. Понякога Одри се мъкнеше с грациозността на болен от артрит хипопотам. Той обърна глава и погледна през рамото си, за да й се скара.

Одри Кравиц лежеше извита на една страна сред високите бурени. Главата й се бе отпуснала под ъгъл, очите широко отворени и замръзнали завинаги от ужас. Вратът й бе счупен. Тя беше мъртва.

Стреснат, Паоло Понти се надигна и седна на земята. В първия миг не можа да разбере какво става. Отвори уста да извика… и огромна ръка го сграбчи за лицето, изви назад главата му, заглушавайки вика му. Последното, което младият италианец усети, бе непоносима болка от забито леденостудено острие дълбоко в гърлото му.