Робърт Лъдлъм: Отмъщението на Лазар

Джон застана на две крачки зад двамата изследователи, без да мърда.

— По дяволите, добре изглежда, Рави — каза Бринкър, все още наблюдаващ образа върху екрана пред него. — Човече, обзалагам се, че нашият любим шпионин от МО ще се преклони пред нас, като види това.

Този път Смит не се опита да скрие смеха си. Бринкър винаги го наричаше шпионин. За учения от „Харкорт“ това беше шега, нещо като закачка за ролята на Смит като наблюдател на Пентагона, но Бринкър нямаше ни най-малка представа колко близо бе до истината.

Всъщност Смит бе много повече от военнослужещ и учен. От време на време той изпълняваше задачи на свръх секретна разузнавателна група — Първи секретен отдел, който бе на пряко подчинение на президента. Първи секретен отдел работеше под прикритие, при това толкова дълбоко, че никой от Конгреса и от бюрокрацията във военното разузнаване не знаеше за съществуването му. За щастие работата на Джон в Института бе изцяло научна.

Смит се наведе и погледна през рамото на Бринкър.

— Е, Фил, кое точно ще ме накара да боготворя земята под краката ти?

Изненадан, Бринкър подскочи.

— Исусе! — той бързо се обърна. — Полковник, ако още веднъж ми скроиш този номер, кълна се в Господа, че ще падна мъртъв пред теб. Как ще се почувстваш тогава?

— Ще ми е мъчно, предполагам — каза Смит и се засмя.

— Без съмнение — недоволно отвърна Бринкър. После се оживи. — Но след като не умрях въпреки усилията ти, можеш да хвърлиш едно око на онова, което двамата с Рави сътворихме днес. Наслади се на все още непатентования нанофаг „Модел две Бринкър-Парих“, който атакува ракови клетки, опасни бактерии и други гадости… е, през повечето време.

Смит се доближи и заразглежда внимателно уголемения черно-бял образ на монитора. Той представляваше сферична полупроводникова обвивка, натъпкана отвътре с най-различни сложни молекулярни структури. От индикатора в единия край на екрана разбра, че наблюдава механизъм с диаметър едва двеста нанометра.

Смит вече познаваше общата концепция на изследователския екип от „Харкорт“. Бринкър, Парих и останалите бяха насочили усилията си към създаване на медицински наномеханизъм — „нанофаг“, както го наричаха, — който да издирва и унищожава ракови клетки и болестотворни микроорганизми. Вътрешността на сферата, която разглеждаше, явно бе пълна с биохимични вещества — като фосфатидилзерин и други ко-стимулаторни молекули, чиято функция бе или да накарат клетките мишени да се самоубиват, или да ги маркират за унищожаване от собствената имунна система на организма.

Техният „Модел едно“ се провали при първите опити върху животни, тъй като самите нанофаги бяха унищожени от имунната система, преди да започнат своята работа. Оттогава изпробваха различни конфигурации и материали, опитвайки се да намерят комбинацията, неуловима за естествените защити на организма. От месеци магическата формула им се изплъзваше.

Погледна Бринкър.

— Изглежда почти по същия начин като конфигурацията на „Модел едно“. Какво сте променили?

— Вгледай се по-внимателно в обвивката — подкани го русият мъж.

Смит кимна и се насочи към копчетата на микроскопа. Натисна лекичко бутона и бавно уголеми част от външната обвивка.

— Добре — каза той. — Виждам, че е грапава, а не гладка. Има някакво тънко молекулярно покритие — намръщи се.

— Структурата на това покритие ми се струва ужасно позната… Но къде съм я виждал?

— Идеята хрумна изведнъж на Рави — обясни Бринкър. — И като всички велики идеи е неописуемо проста и направо се набива на очи… Поне след като стане факт. — Той повдигна рамене. — Представи си една малка лоша бактерия — резистентна стафилококова аурея. Как се крие от имунната система?

— Покрива клетъчните си мембрани с полизахариди — отговори веднага Смит. Той отново погледна към екрана.

— За бога…

Парих кимна самодоволно.

— Образците от „Модел две“ са покрити със захар. Точно като най-добрите лекарства.

Смит подсвирна лекичко.

— Това е гениално, момчета. Абсолютно гениално.

— При цялата ни скромност трябва да признаем, че си напълно прав — каза Бринкър. Той сложи едната си длан върху монитора. — Красавецът „Модел две“, който виждаш, трябва да изпълни номера. Поне на теория.

— А на практика? — попита Смит.

Рави Парих посочи към друг високо разделителен дисплей с големината на телевизионен екран. На него се виждаше стъкленица с двойни стени, поставена върху лабораторна маса в съседното стерилно помещение.