Робърт Лъдлъм: Отмъщението на Лазар

— И досега не сте имали късмета да проникнете във висшия ешелон? — попита Кастила.

Шефът на ЦРУ поклати глава.

— Не, сър. Нито британците или французите, никой. Опитваме, но без успех. И един по един губим най-добрите си източници в Движението на Лазар. Някои се оттеглиха. Други бяха изгонени. Неколцина просто изчезнаха и предполагаме, че са мъртви.

Кастила се намръщи.

— Явно в тая банда хората имат навика да изчезват.

— Да, сър. Твърде много станаха.

Хансън остави неприятната истина да виси във въздуха.

След петнадесет минути директорът на ЦРУ излезе бързо от Белия дом, слезе по стълбите на Южния вход и се отправи към черната, лимузина, която го чакаше. Мушна се на задната седалка, изчака, докато униформен служител на „Сикрет Сървис“ затвори вратата след него, и натисна интеркома.

— Върни ме обратно в Ленгли — заповяда той на шофьора.

Хансън се облегна на меката кожа, докато лимузината набираше скорост по алеята за автомобили и завиваше към Седемнадесета улица. Погледна към набития мъж с квадратни челюсти, който седеше на седалката срещу него.

— Много си тих днес, Хал.

— Плащаш ми да ловя и убивам терористи, а не да плямпам любезности — отговори Хал Бърк.

В очите на шефа на ЦРУ се прокрадна за миг задоволство. Бърк беше старши служител в Отдела за контратероризъм в Управлението. Той оглавяваше специалната група, разследваща Движението на Лазар. Двадесетте години работа на терен бяха оставили върху дясната страна на врата му белег от куршум и постоянно цинично изражение. Това бе възглед за човешката природа, който Хансън споделяше.

— Някакъв шанс? — попита накрая Бърк.

— Никакъв.

— Мамка му — Бърк се загледа през напръсканите от дъждовни капки стъкла на лимузината. — Кит Пиърсън ще изпадне в истерия.

Хансън кимна. Катрин Пиърсън заемаше същия пост като Бърк във ФБР. Двамата работиха в тясно сътрудничество при подготовката на разузнавателната оценка, която той и Зелър току-що показаха на президента.

— Кастила иска от нас да ускорим разследването на Движението, но няма да отмени пътуването си до института „Телър“. Не и без ясни доказателства за сериозна заплаха.

Бърк отново погледна през прозореца. Устните му бяха присвити в тънка линия.

— Всъщност това означава, че не иска „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и „Фокс Нюз“ да го нарекат страхливец.

— Ти би ли го направил?

— Не — призна Бърк.

— Тогава имаш двадесет и четири часа, Хал — предупреди шефът на ЦРУ. — Искам двамата с Кит Пиърсън да изровите нещо солидно, което да отнеса в Белия дом. Кастила лети за Санта Фе и ще се изправи лице в лице с протестиращите. Знаеш какъв е президентът.

— Той е един упорит кучи син — изръмжа Бърк.

— Да, именно.

— Добре — отвърна Бърк и сви рамене. — Надявам се и този път да не му теглят куршума.

Институт за напреднали технологии „Телър“

Джон Смит взимаше широките стъпала към горния етаж на института по две наведнъж. Тичането нагоре–надолу по трите етажа бе за момента единственото физическо натоварване, за което имаше време. Дългите дни и нощите, които понякога прекарваше в различните нанотехнологични лаборатории, нарушаваха обичайните му занимания в извънработно време.

Стигна до последния етаж и се спря за момент, доволен, че дишането и сърдечният му ритъм бяха изцяло нормални. Слънцето, което влизаше някак през тесните прозорци на стълбището, затопли приятно раменете му. Смит погледна часовника си. Старши изследователят на „Харкорт Биосайънсис“ му беше обещал „една наистина върховна демонстрация“ на техните най-нови постижения след пет минути.

Там, горе, обичайният шум от долните етажи — звънът на телефоните, щракането на клавиатурите и човешкият говор — не се чуваше и цареше почти църковна тишина. На първия етаж на института „Телър“ се разполагаха кабинети за администрацията, бюфет, компютърен център, помещения за служителите и библиотека с научна литература. Горните етажи бяха запазени за лабораториите на различните изследователски екипи. Подобно на конкурентите си от самия институт и „Номура Фарматек“, „Харкорт“ разполагаше с помещения в северното крило.

Смит тръгна надясно по широк коридор, който минаваше по цялата дължина на продълговатата сграда. Гланцираните кафяви плочки на пода идеално се съчетаваха със снежнобелите гипсови стени. На равни разстояния в малки ниши, заоблени в горния край, бяха окачени портрети на прочути учени — Ферми, Нютон, Фейнман, Дрекслер, Айнщайн и много други, — рисувани от местни художници. Между нишите имаше високи керамични вази с букети от великолепни жълти и бледорозови цветя. Ако човек се абстрахира от огромните размери, мислеше си Смит, мястото изглежда като хол на частен дом в Санта Фе.