Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Високият кестеняв мъж измъкна бойния нож от гърлото на мъртвия и го избърса в гънките на черната фланела на Понти. Зелените му очи блестяха.

Огледа се да види къде лежи момичето, което уби преди това. Две облечени в черно фигури ровичкаха из раницата, която момичето тътреше след себе си.

— Е?

— Какво очакваш, Прайм? — дочу дрезгав шепот. — Екипировка за катерене, спрейове с флуоресцентна боя. И знаме на Движението на Лазар.

Зеленоокият мъж поклати учудено глава.

— Аматьори.

Един от хората му коленичи до него.

— Какви са заповедите?

Гигантът сви рамене.

— Почистете тук. После заровете телата на друго място, където да ги открият.

— Скоро ли трябва да ги открият или по-късно? — попита мъжът тихичко.

Едрият оголи зъбите си в мрака.

— Утре сутринта.

Сряда, 13 октомври

„Предварителният анализ показва, че няма замърсяване в първите четири химични бани. Данните за температурата и рН също са в очакваните норми…“

Джон Смит се облегна назад и прочете онова, което току-що бе написал. Очите му се затваряха. Стоя буден почти през цялата предна нощ, преглеждайки биометричните формули и процесите за изграждане на нанофага с Фил Бринкър, Рави Парих и останалите от екипа. Засега грешката, която провали първия експеримент с нанофаг „Модел две“, им убягваше. Изследователите на „Харкорт Биосайънсис“ вероятно още се мъчеха, проверявайки отново и отново разпечатките и данните от теста. След по-малко от четиридесет и осем часа президентът щеше да пристигне, за да похвали както тяхната работа, така и на останалите лаборатории в института „Телър“, и напрежението бе огромно. Никой от корпорацията „Харкорт“ не искаше в медиите да се появят снимки на тяхната нова технология „за спасяване на човешкия живот“, която убива мишки.

— Сър?

Джон Смит се дръпна от монитора на компютъра, сдържайки раздразнението си, че го прекъсват.

— Да?

Набит мъж със сериозно изражение, облечен в тъмносив костюм, закопчана до горе риза и вратовръзка в убито червено, стоеше на прага на вратата в малкия му кабинет. Той погледна ксерокопирания лист, който държеше.

— Вие ли сте д-р Джонатан Смит?

— Аз съм — отговори Смит. Изправи тялото си на стола и забеляза леката издутина от кобур под сакото на мъжа. Беше странно. Само униформените служители от охраната имаха право да носят огнестрелно оръжие в района на института. — А вие кой сте?

— Специален агент Марк Фароус, сър. От „Сикрет Сървис“.

Това обясняваше скритото под мишницата оръжие. Смит се поуспокои.

— Какво мога да направя за вас, агент Фароус?

— Страхувам се, че трябва да ви помоля да напуснете кабинета си за малко, докторе. — Фароус се усмихна неспокойно, очаквайки следващия въпрос. — Спокойно, сър, не сте арестуван. Аз съм от отряда за защита. Тук сме да направим проверка на сигурността.

Смит въздъхна. Научните институти ценяха президентските визити, защото в повечето случаи те увеличаваха тяхната популярност в национален мащаб, а и прибавяха нещо към финансите. Но не можеше да се заобиколи фактът, че създаваха огромни неудобства. Проверки за сигурност като тази, претърсване за взривни устройства, потенциални скривалища за убийци и други опасности винаги разстройваха работата на лабораториите.

От друга страна, Смит знаеше, че в задълженията на „Сикрет Сървис“ влиза да опазят живота на президента. За агентите, на чиито плещи падаше тази задача, охраняването на президента в подобна масивна сграда, натъпкана с токсични химикали, контейнери под високо налягане и високоволтово електричество, достатъчно да захранва малък град, бе истински кошмар.

Ръководството на института вече бе предупредило, че предстои щателна проверка от „Сикрет Сървис“. Очакваше се, че тя ще стане на следващия ден — преди пристигането на президента. Растящото множество от протестиращи отвън явно бе накарало „Сикрет Сървис“ да действа по-рано.

Смит стана, взе си якето от облегалката на стола и последва Фароус в коридора. Десетки учени, лаборанти и служители от администрацията минаваха на върволици, повечето с преносими компютри в ръце, за да продължат работата си, докато „Сикрет Сървис“ им позволи да се върнат на работните си места.

— Молим персонала на института да почака в бюфета, докторе — каза учтиво Фароус и посочи натам. — Проверката наистина няма да продължи дълго. Не повече от час, надявам се.