Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

По лицето на огромния мъж премина лека сянка. Заедно с двамата часови, които охраняваха Джинииро, имаше само десет души на летището. А трябваше да са два пъти повече, но неочакваните загуби, които претърпя в Ню Мексико, после и във Вирджиния, не можеха да се попълнят навреме. Смъртта на Нънс и на неговия екип в Париж направиха недостига на охрана още по-осезаем.

Търс сви рамене и погледна на запад към океана. След като това приключеше, нямаше да има вече значение. Номура беше прав. Секретността имаше по-голяма важност от живата сила. Независимо с колко войници, ракети и бомби разполагаха, американците не можеха да атакуват цел, която не могат да открият.

Изведнъж замръзна. Нещо се движеше над Атлантическия океан — точно там, до където стигаше погледът му. Той се взря напрегнато. Каквото и да беше, нещото се приближаваше с висока скорост. Но бе трудно да разбере през дебелите стъкла на газовата маска, която размазваше образите.

С ръмжене Търс раздра маската и прикачения към нея респиратор и ги хвърли на земята. Най-после виждаше ясно малката тъмнозелена точка, която летеше ниско над вълните в океана. Тя смени траекторията си и се отправи към него, като се наклони леко, и после започна бързо да се уголемява. Слънцето се отрази върху въртящата се перка.

На борда на хеликоптера „Блек Хок“ UH-60L Смит се наведе напред от седалката на втория пилот и погледна към самолетната писта пред тях през високо разделителен бинокъл.

— Добре — каза той на глас, като викаше, за да го чуят сред бученето на двата мощни двигателя и огромните ротори на военния транспортен хеликоптер. — Виждам два транспортни самолета „Ан-124 Кондор“ близо до северния край на пистата, спрели са до голям хангар. Има и по-малък самолет, вероятно „Гълфстрийм“.

— А какво е онова, което се движи близо до южния край на пистата? — извика Ранди в ушите му.

Тя се бе привела над двете пилотски седалки откъм гърба им, като се държеше толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Хеликоптерът „Блек Хок“ се тресеше и подскачаше жестоко, тъй като Питър се мъчеше да го държи на сто и петдесет метра над гребена на вълните и същевременно да поддържа скорост над двеста километра в час. Той успя да ги докара с ниско летене, за да не бъдат засечени от радара на летището.

Смит отмести бинокъла надясно. За първи път забеляза трите огромни машини, приличащи на крила, подредени една след друга на дългата асфалтирана писта. Апаратът в началото на редицата се движеше все по-бързо и по-бързо към мястото за излитане. Отначало изтощеният му мозък отказваше да приеме, че нещо толкова голямо и същевременно изглеждащо така крехко става за летене.

После фактите и образите си дойдоха на мястото, измъкнати някъде от паметта му. Преди няколко години той беше чел за научни експерименти на НАСА със самолет робот, летящ на голяма височина и захранван от слънчева енергия. Явно Номура беше откраднал технологията за своите зли намерения.

— Мили боже — каза той, осъзнавайки изведнъж за какво става дума. — Това са апаратите за нападението на Номура.

Той бързо разясни на своите колеги какво си е спомнил за летателните характеристики и възможности на тези самолети.

— Не могат ли нашите изтребители да ги свалят? — попита мрачно Ранди.

— На тридесет километра височина? — Смит поклати глава. — Това е много над тавана, до който може да се издигне който и да е изтребител. Нито един Ф-15 или Ф-16, който притежаваме, не е в състояние да достигне подобна височина.

— Ами вашите ракети „Пейгриът“? — предложи Питър.

— Тридесет хиляди метра височина е и над техните възможности — отвърна Смит. — Освен това се обзалагам, че ония работи там са построени така, че да не бъдат засичани от радари. — Той стисна зъби. — Ако са на голяма височина, са неуязвими и неоткриваеми. Така че в момента, в който тези апарати излетят, Номура ще може да ни нападне, когато си пожелае, като освободи облаците от нанофаги над който град си избере.

Ужасен от опасността, надвиснала над Съединените щати, Смит насочи бинокъла към малката група мъже, които стояха точно до пистата. Той изхълца. Мъжете носеха газови маски.

Светът около него сякаш изчезна, докато умът му работеше трескаво. Защо носеха маски? После отговорът дойде от само себе си.

— Отведи ни там, Питър — викна Смит и посочи към летището. — Веднага.

Англичанинът го изгледа невярващо.

— Това не е бойна мисия, Джон. От нас се очаква да разузнаваме, а не да препускаме с развети саби като кавалеристи.