Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Какви са заповедите ти? — попита оцелелият член на триото „Хораций“.

— Ще нападнем по-рано от предвиденото — каза му Номура. — Три самолета „Танатос“ да са готови за излитане до шест или осем часа. Уведоми производствения екип, че искам достатъчно контейнери с нанофаги да бъдат натоварени на самолетите до извършването на последните проверки преди излитането. Първите цели ще са Вашингтон, Ню Йорк и Бостън.

Летище Лажеш, остров Терсейра, Азорите

Трима души, двама мъже и една жена, бяха сред малката група пътници, които слизаха от самолета на португалските авиолинии от Лисабон. Необременени от багаж, те бързо се промъкнаха между потоците от местни хора и туристи от пистата в летищния терминал.

След като влязоха вътре, Ранди Ръсел спря като попарена. Тя погледна към огромния часовник, показващ местното време, а после към таблото с отбелязаните часове на излитащите и пристигащите самолети.

— Мамка му — измърмори тя ядосано. — Има само един полет дневно до Санта Мария и ние сме го изпуснали.

Без да спира, Джон поклати глава.

— Няма да пътуваме с тукашен самолет.

Той ги поведе към изхода. Малка редица таксита и частни автомобили чакаха до бордюра пристигащите пътници.

Тя повдигна едната си вежда.

— Санта Мария е на около двеста мили оттук. Да не смяташ да плуваме?

Смит се ухили през рамо.

— Не, освен ако Питър не настоява.

Ранди погледна към синеокия англичанин, който вървеше до нея.

— Знаеш ли за какво говори?

— Един господ знае — отговори Питър нехайно. — Но забелязах, че проведе няколко телефонни разговора в Париж, докато чакахме самолета за Лисабон. Подозирам, че нещо е уредил.

Все още усмихнат, Смит мина през изхода и излезе на чист въздух. Вдигна ръка към боядисан в камуфлажни зелено-кафяво-сиви тонове високопроходим автомобил „Хъмви“, паркиран надолу по шосето. Той потегли да ги пресрещне.

— Полковник Смит и неговите придружители? — попита сержант от ВВС на САЩ иззад волана.

Хъмвито потегли надолу по шосето и след половин километър зави към входа на желязна ограда. Там двама часови с автомати М-16 и сериозни физиономии им провериха документите, внимателно сравнявайки лицата и снимките. Удовлетворени, войниците им махнаха да продължат към военновъздушната база на САЩ в Лажеш.

Джипът зави наляво и продължи към самолетната писта. Сиви транспортни самолети С-17 и гигантски самолети танкери КС-10 стояха от двете страни на пистата. В единия й край теренът се накланяше леко и тя стигаше почти до брега на Атлантическия океан. В другия край се издигаха високи зелени хълмове, насечени на безброй малки полета от тъмни вулканични скали. Сладкото ухание на полски цветя и соленият дъх на океана се смесваха по странен начин с острата и задушлива миризма на полуизгоряло самолетно гориво.

— Вашата птица пристигна от САЩ преди час — уведоми го сержантът. — В момента я подготвят.

Ранди се обърна към Смит.

— Нашата птица? — попита тя натъртено.

Джон кимна.

— Хеликоптер на американските сухопътни сили UH-60L „Блек Хок“ — каза той. — Доставен е с транспортен самолет С-17, докато ние летяхме от Париж до Лисабон. Мисля, че ще ни свърши работа.

— Добре си направил — каза Ранди с едва прикрит сарказъм. — Чакай да се разберем: ти щракна с пръсти просто ей така и армията и ВВС ти доставиха хеликоптер за милиони долари за лична употреба. Така ли е, Джон?

— Всъщност звъннах на един-двама приятели в Пентагона да използват някоя и друга връзка — отговори скромно Смит. — Всички се страхуват от заплахата с нанофаги и са склонни да нарушат част от правилата заради нас.

Ранди се облещи към загорелия англичанин.

— Надявам се, че можеш да управляваш „Блек Хок“?

— Е, ако не мога, съвсем скоро ще разбера как става — отвърна й Питър весело.

Самолетната писта на „Номура Фарматек“,

остров Санта Мария

Хидео Номура крачеше бавно по края на дългата асфалтова писта. Вятърът, който духаше откъм изток, шепнеше в късата му черна коса. Лекият бриз донасяше силния мирис на затоплената от слънцето висока трева, която растеше по платото зад оградата. Той погледна нагоре. Слънцето грееше все още високо над главата му и всеки момент щеше да предприеме дългото си пътуване надолу към западния хоризонт. Далеч на север няколко облачета се рееха като самотни бели пухчета в ясното синьо небе.

Номура се усмихна. Времето беше идеално във всяко отношение. Той се обърна и видя баща си да стои до него, заобиколен от двама от хората на Търс. Китките на възрастния мъж бяха закопчани с белезници зад гърба му.