Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Надявам се, че няма — отговори безцеремонно Смит. — Това ще е равносилно на неблагодарност.

— Сигурен ли си, че Абрантиш е казал истината? — попита Клайн. — За връзката между Лазар и нанофагите, имам предвид. Ами ако се е опитал да те насочи по фалшива следа, за да ни отклони в грешна посока?

— Не вярвам — отвърна Джон. — Човекът умираше, Фред. За него аз бях едва ли не духът на баба му, слязъл на земята от небесата, за да го отведе до вратите на рая. Не, Витор Абрантиш не ме излъга, той каза истината. Който и да е в действителност Лазар, е кучи син, организирал нападенията от самото начало. Освен това той е човекът, който хвърля пясък в очите на всички, като дърпа конците на войната между Движението и ЦРУ и ФБР.

Последва продължителна тишина в другия край на линията.

— С каква цел, Джон? — попита накрая Клайн.

— Лазар се опитва да печели време — отвърна Смит. — Време за своите извратени „експерименти на терен“. Време да анализира резултатите и да доусъвършенства нанофагите, за да ги направи още по-мощни и смъртоносни. Време да разработи и да изпробва нови методи за тяхното разпространение срещу набелязаните цели. — Докато ние се движим в дяволски кръг, Лазар разработва, произвежда и тества своето оръжие, с което може да изличи от Земята целия човешки род.

— В Кусаса, Зимбабве, в института „Телър“ и сега в Курньов — осъзна Клайн, — местата, които са отбелязани в паспортите, намерени от Питър Хауел.

— Точно така.

— И ти смяташ, че това оръжие е готово за употреба? — попита тихо Клайн.

— Така смятам — каза Смит. — Няма друго обяснение защо Лазар ще ликвидира хората и апаратурата, използвани за наблюдаване на експеримента. Той заличава следите, подготвя се за удара.

— Какво предлагаш?

— Да открием Лазар и лабораторията или фабриката, където се произвеждат нанофагите. После го убиваме и слагаме ръка на запасите му от нанофаги, преди да ги разпръсне.

— Звучи хубаво и лесно, но не много убедително, полковник — каза Клайн.

— Имаш ли по-добра идея? — настоя Смит.

Шефът на Първи секретен отдел отново въздъхна тежко.

— Не, нямам. Номерът е Лазар да бъде открит, преди да стане късно. А това е нещо, което нито едно западно разузнаване не успя да постигне за година и нещо.

— Мисля, че Абрантиш ми каза повече, отколкото ни е необходимо — възрази Смит. — Проблемът е, че испанският ми е много зле, а от португалски нищо не разбирам. Трябва ми превод за онова, което каза, когато го попитах къде е в момента Лазар.

— Мога да намеря човек да се справи — обеща Клайн. Той изключи за малко телефона. Чу се леко прещракване и после линията пак се възстанови. — Добре, записвам, полковник. Давай.

— Ето как звучеше — каза Смит. По памет той се опита да изрече думите със същото произношение, което използва умиращият мъж, и повтори последните думи на Витор Абрантиш: Ос Азореш. О консоле до сол. Санта Мария.

— Записах. Още нещо?

— Да — каза Смит. — Абрантиш каза, че е прострелян от мъж, когото нарече „един от Хораций“. Ако съм прав, вече се сблъсках с двама от тях — първо пред „Телър“ и сега в Париж. Бих искал да знам какви са тия огромни еднакви копелета… и колко още има от тях.

— Ще видя какво мога да открия, Джон. Но вероятно ще отнеме време. Можеш ли да останеш още малко там, където си в момента?

Смит кимна, поглеждайки към високите дървета и чезнещата лунна светлина.

— Да. Но побързай, Фред. Имам лошо предчувствие, че времето изтича бързо.

— Разбрано, полковник. Изчакай.

Връзката прекъсна.

Смит се заразхожда напред-назад по поляната. Чувстваше как вътре в него напрежението става все по-голямо. Нервите му бяха опънати почти до скъсване. Мина повече от час, откакто Клайн обеща да му се обади. Сивкавата светлина на изток ставаше все по-силна.

Запален двигател на автомобил го стресна. Обърна се изненадан и видя малкото черно пежо да се отдалечава, подскачайки и поднасяйки смешно по неравната горска пътека.

— Изпратих Макс и Луис обратно в Париж — обясни Ранди. Тя бе седнала тихо, без да я чуе, на неговия пън. — В момента нямаме нужда от тях и аз бих искала да разберат какво е изровила френската полиция от останките на Централата на Движението.

Смит кимна. Имаше логика.

— Мисля…

Мобилният му телефон завибрира. Той го включи.

— Да?

— Сам ли си? — попита Клайн без предисловие. Гласът му прозвуча напрегнато, почти неестествено.

Джон се огледа. Ранди се бе разположила само на няколко крачки от него. А Питър, явно ръководен от шестото си чувство, което бе развил през годините на оперативна работа, се бе събудил и надничаше от седалката на колата.