Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Някой да има умни идеи? — попита Ранди.

Те чуваха ясно сирените в далечината, които звучаха все по-отблизо с всяка изминала секунда.

— Трябва да изчезваме от района — каза Смит. — При това бързо. — Той погледна към нея. — Можеш ли да се обадиш по радиостанцията за помощ?

Тя поклати глава.

— Радиото ми се счупи — Ранди хвърли слушалката с отвращение. — Явно съм паднала върху проклетото нещо, когато бомбите откъснаха въжето.

Синьо волво седан се зададе от ъгъла на улица „Вини“, зави рязко в посока към тях и доближи с грохот. Предните фарове ги осветиха и силуетите им се очертаха на фона на заключената врата на магазинчето за цигари. Бяха заклещени в капан, нямаше къде да избягат или да се скрият.

Смит се обърна уморено и посегна за зиг зауера си, но Ранди хвана ръката му и поклати глава.

— Ако искаш вярвай — каза тя развеселено, — но това е един от нашите.

Седанът спря рязко на няколко метра от тях. Стъклото до мястото на шофьора се смъкна. Отвътре се подаде учудената физиономия на Макс. Той им се ухили.

— Боже! Когато сградата се взриви, си помислих, че никога повече няма да ви видя, не и цели-целенички!

— Мисля, че днес е щастливият ти ден, Макс — каза му Ранди и се мушна на предната седалка, докато Смит и Питър се настаниха отзад.

— Накъде? — попита я агентът от ЦРУ.

— Все едно — отговори Ранди. — Само да е далеч оттук.

Тя вдигна палец над рамото си на фона на ослепителния огнен стълб, който се издигаше в нощното небе.

— Веднага, шефке — каза Макс.

Той превъртя волана и излезе на заден ход към улицата. После, наблюдавайки внимателно в огледалото за обратно виждане, отпраши надалеч.

По времето, когато първите пожарни и полицейски коли пристигнаха в района на горящите отломки на улица „Вини“ 18, те бяха вече на километри разстояние на път за околностите на Париж.

Гората Рамбуйе се намираше на около петдесет километра югозападно от града. Беше красиво място с дървета, езера и стари параклиси от камък между високите дървета. Елегантната сграда и прекрасният парк на замъка Рамбуйе се намираха в центъра на хълмист горски терен. Замъкът, построен преди повече от шест века, някога бе служил като място за отдих в края на седмицата на неколцина френски крале. Сега той се използваше със същата цел от президентите на Френската република.

Северните краища на гората бяха на километри разстояние от великолепието на замъка и там бродеха главно сърни, елени и глигани. Тесни пътеки се виеха между дърветата, предоставяйки достъп за колоездачите и горските.

На малка полянка край една от горските пътеки подполковник Джон Смит бе седнал върху един дънер и превързваше раната от нож на лявата си ръка. След като приключи, изхвърли опаковката на марлята и лейкопласта и провери здравината на новата превръзка, размахвайки напред-назад ръката си, за да е сигурен, че ще издържи на резки движения.

Смит знаеше, че в някакъв момент раната трябва да се зашие, но стегнатата превръзка поне за известно време щеше да спре кръвотечението. След като приключи с това, той навлече чиста риза, охкайки, докато тъканта се плъзгаше по пресните рани, драскотини и схванатите мускули.

Изправи се, протегна се и се разкърши, както често правеше, за да разсее поне малко умората, която връхлиташе изтощеното му тяло. Тънкият сърп на луната висеше ниско на запад и едвам се забелязваше от короните на дърветата. Малки бледосиви ивици светлина на източния хоризонт предупреждаваха за приближаването на зората. Слънцето щеше да изгрее след два часа.

Той погледна към другарите си. Питър спеше на предната седалка на волвото, възползвайки се от всяка възможност да си почине, както правеха войниците ветерани. Ранди стоеше до малко черно пежо в далечния край на поляната и разговаряше тихичко с Макс и още един агент на ЦРУ — младши офицер на име Луис, който току-що бе дошъл от Париж да им донесе цивилни дрехи. Тя явно ги инструктираше как да ги отърват от оръжията, екипировката, старите дрехи и всичко, което можеше да ги свърже с касапницата във взривената сграда на улица „Вини“ 18.

Наблизо нямаше никой, който можеше да го чуе, и Смит измъкна кодирания мобилен телефон, пое дълбоко дъх и натисна копчето за връзка с центъра на Първи секретен отдел.

Фред Клайн мълчаливо изслуша доклада на Смит за случилото се през нощта. След като той приключи, Клайн въздъхна тежко.

— Движиш се по много тънка граница между бедствие и пълна катастрофа, полковник, но предполагам, че едва ли ще успея да те разубедя.