Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Имам тук-там в Париж някое и друго парче — призна тихо Питър. — Останките от моя дълъг и съсипан живот в служба на Нейно величество. Сигурен съм, че и приятелите на госпожица Ръсел в парижката станция на ЦРУ могат да ни предоставят някои необходими неща. Ако ги помолим учтиво.

Мръщейки се, Ранди отново погледна картите и снимките. Очите й се разшириха.

— О, страхотно, нека отгатна — каза тя, въздъхвайки леко. — Смятате да използваме една от онези хватки против законите на гравитацията.

Питър я погледна, преструвайки се на шокиран.

— Да вървим против законите на гравитацията? — каза той, поклащайки уж невярващо глава. — Съвсем не. Всъщност ние ще се подчиним изцяло на императивите за гравитация — каза той с усмивка. — Всичко, което се извиси, трябва да падне, нали така?

Вторник, 19 октомври

Минаваше полунощ, но все още по добре осветените парижки улици се движеха хора, които се прибираха у дома след вечеря и други забавления. Макар и доста встрани от оживените кафенета, бирарии и клубове на квартал „Маре“, улица „Вини“ също имаше своите пешеходци.

Един от тях, сбръчкана стара жена, навлечена дебело срещу нощния есенен студ, се тътреше с мъка нагоре по улицата. Високите й токчета кънтяха върху настилката. Тя стискаше здраво торбата си от плат под мишница, явно решена да защити своята собственост срещу крадци. Уморена и с болки в краката, тя поспря пред номер 18, за да си почине и да поеме дъх. Прозорците на последния етаж светеха под пресечения под ъгъл покрив на старата каменна сграда. На долните етажи осветлението беше загасено.

Дишайки тежко, старата жена се спря на съседната четириетажна жилищна сграда на номер 16. Тя се суетя доста дълго пред входа — първо ровейки в огромната торба, а после явно затруднена да напъха ключа. Най-после се справи. Ключалката щракна. С усилие тя отвори тежката врата и се заклатушка бавно към вътрешността.

На улицата отново се възцари тишина.

Няколко минути по-късно двама мъже, единият тъмнокос, а другият побелял, се появиха на улица „Вини“. И двамата бяха облечени в тъмни канадки и носеха през рамо пътни чанти. Вървяха един до друг, като си бъбреха на разговорен френски за времето, за несигурните полети със самолет в тия времена. За всеки, който ги погледнеше, те приличаха на хора, които се връщат от пътуване през уикенда.

Спряха пред сградата на номер 16. По-младият тъмнокос мъж отвори вратата и я задържа за своя по-възрастен спътник.

— След теб, Питър — каза той тихо и махна с ръка.

— Възрастта преди красотата, а? — промърмори другият мъж и се мушна в тесния и тъмен вход, след което любезно поздрави възрастната жена, която ги очакваше.

После и Джон Смит влезе в сградата, но преди това отлепи спокойно черната лента, с която „старицата“ беше затиснала резето на ключалката, за да не се затвори вратата. Той сви лентата на топче и я пъхна в джоба на канадката си, след което пусна вратата да се затвори.

— Добре си се справила с ключалката — похвали Смит навлечената дебело стара дама, която стоеше до Питър Хауел.

Ранди Ръсел му се ухили. Под маската от бръчки и провиснала кожа, която прибавяше около четиридесет години към истинската й възраст, очите й светеха, пълни с енергия и възбуда.

— Ами завърших с най-висок успех от всички в моя клас във Фермата — каза тя, имайки предвид тренировъчната база на ЦРУ близо до Уилямсбърг, щата Вирджиния. — Радвам се, че не съм си губила напразно времето там.

— Сега накъде? — попита Смит.

Тя посочи с глава към коридор, който излизаше от входното фоайе.

— От там — каза Ранди. — Централното стълбище води към последния етаж. На всеки етаж има площадки с входните врати за апартаментите.

— Някакво раздвижване сред обитателите?

Ранди поклати глава.

— Не. Вижда се светлина под няколко врати, но иначе е спокойно. И нека не вдигаме шум, момчета. Не ми се ще да прекарам следващите двадесет и четири часа, като отговарям на тъпи въпроси в най-близката префектура на полицията.

Начело с Ранди тримата се заизкачваха внимателно по стълбите — движеха се бавно покрай площадки, на които имаше велосипеди, детски колички и малки пазарски колички на две колела. На последния етаж се сблъскаха с още една заключена врата, която веднага поддаде на шперца на Ранди. Минаха през вратата и се озоваха на покривната площадка — градина от типа, който парижаните много обичаха — миниатюрен градски парк, оформен с лабиринт от керамични саксии с дървета джуджета, храсти и цветя. Намираха се в задната част на жилищната кооперация, отделена от улица „Вини“ с редица високи комини, изпоцапани със сажди, и гора от радио- и телевизионни антени.