Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

След като светещите точки прекосиха Атлантическия океан и навлязоха над континенталната част на САЩ, цели пояси от сушата на дигиталната карта започнаха да си променят цветовете — това бяха районите, атакувани от носените от вятъра облаци нанофаги от четвърти стадий, които неговите невидими за радарите самолети щяха да пуснат. Различните цветове показваха предполагаемия процент на жертвите за всяко преминаване. В яркочервено бяха оцветени районите, където изтреблението щеше да е стопроцентово за всички в очертаната зона.

Докато Номура наблюдаваше, Ню Йорк, Вашингтон, Филаделфия и Бостън и прилежащите райони към тях станаха яркочервени, а това означаваше, че повече от тридесет и пет милиона американски мъже, жени и деца щяха да измрат. Той кимна, усмихвайки се на себе си. Сами по себе си тези масови убийства бяха без значение, само предвкусване на необходимото клане, което възнамеряваше да предизвика. Те щяха да послужат за далеч по-мащабна цел. Мигновеното унищожаване на най-гъсто населените центрове на правителствената и икономическата мощ със сигурност щеше да вкара Съединените щати в криза — оцелелите лидери въобще нямаше да са в състояние да разберат източника на унищожителните атаки срещу безпомощната им нация.

Вътрешният телефон иззвъня, отклонявайки вниманието му.

С голяма неохота Номура отлепи очи от виртуалната слава, която се разкриваше пред него. Той натисна бутона на микрофона.

— Да? Кой е?

— Получихме всички необходими данни от парижката станция, Лазаре — информира го с въздържан, академичен тон неговият главен молекулярен биолог. — Въз основа на резултатите от експеримента на терен номер три не виждаме никаква необходимост засега да модифицираме модела.

— Отлична новина — каза Номура. Той погледна отново към симулацията. Зоните на поражение се разширяваха бързо към вътрешността, достигайки до централните земи на Америка. — И кога ще завърши производственият цикъл на първата партида от четвърти стадий?

— Приблизително след дванадесет часа — обеща внимателно ученият.

— Много добре. Дръжте ме в течение.

Номура изключи симулацията на атаката и включи друг екран — на него непрекъснато се осъвременяваха данните за хода на работата в хангарите с огромните самолети в двата края на самолетната писта. От онова, което видя, разбра, че монтажът на неговата ескадрила от самолети „Танатос“ върви по график. В мига, в който първите цилиндри с новосъздадени нанофаги излезеха от тайната лаборатория, той щеше да разполага с три напълно готови самолета да ги приемат.

Номура взе обезопасения сателитен телефон и натисна един от въведените номера.

Нънс, третият Хораций, веднага отговори.

— На твоите заповеди, Лазаре.

— Работата ти в Париж приключи — каза му Номура. — Връщай се в Центъра възможно най-бързо. Билетите и необходимите документи за теб и екипа ти ще ви чакат на гишето на „Ер Франс“ на летище „Орли“ — юг.

— Ами Линден и наблюдателният екип? — попита спокойно Нънс. — Какво ще разпоредиш за тях?

Номура сви рамене.

— Линден и останалите си свършиха работата. Но не виждам необходимост от техните услуги в бъдеще. Няма за какво. Разбираш какво имам предвид? — попита той студено.

— Разбирам — потвърди Нънс. — А оборудването на улица „Вини“ 18?

— Унищожи го — нареди Номура. Той се усмихна жестоко. — Да покажем на ужасения свят, че американски и британски шпиони продължават своята нелегална война срещу благородното Движение на Лазар.

Париж

Смит запълзя към високия остър връх на покрива на сградата на „Вини“ 18. Той използваше главно ръцете и лактите си да се издърпва нагоре, предпочитайки да избегне шума, който кубинките му с гумени подметки щяха да вдигнат по изпопуканите керемиди. Движеше се бавно, като се оглеждаше за всяко възможно място, за което да се хване върху хлъзгавата повърхност.

Централата на Движението на Лазар бе сред най-високите сгради в тази част на квартала „Маре“, така че нямаше какво да спира студения източен вятър, който духаше в Париж. Леденият бриз виеше през антените и сателитните чинии, разхвърляни по покрива. Силен порив изведнъж мина като вихрушка по отвесното било на покрива и го прониза през дрехите и екипировката.

Под напора на вятъра Джон усети как започва да се свлича надолу. Той стисна зъби и отчаяно притисна тялото си към покрива. Алтернативата бе падане от тридесет метра височина без нищо отдолу, което да омекоти удара, а само железни преградни решетки с остри върхове, паркирани автомобили и паваж. Усети как пулсът му бие в ушите, заглушавайки слабите шумове от улиците на града. Плувнал в пот въпреки студа, той се притисна още повече към покрива, изчаквайки вятърът да отслабне поне малко. После, все още треперейки, се повдигна на ръце и запълзя отново.