Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Интересен човек — отбеляза вглъбено Питър Хауел. — Имал изблици на лудост в края на живота си, знаеш ли? Някой веднъж го заварил как се опитва да прави резба върху мебел със зъби.

— Като Паскал — предположи Смит.

Питър го изгледа с изненада.

— Прочутият философ и математик?

— Не — отговори ухилено Смит. — Като кучето на Ранди.

— О, боже — отвърна Питър кисело. — Какво ли не научава човек в Париж. — Той погледна небрежно през рамото си. — О, нашата каляска ни чака.

Смит се обърна и видя бялото ауди с хлътналата задна врата, което тъкмо спираше до тротоара. Двамата с Питър се шмугнаха на задната седалка. Колата потегли веднага, заобиколи площад „Вогези“ и сви наляво по улица „Тюрен“. После седанът направи серия на пръв поглед случайни завои и навлезе дълбоко в лабиринта от еднопосочни улици, който представляваше кварталът „Маре“.

Джон наблюдаваше няколко секунди безизразното лице на шофьора, едър мъж с каскет.

— Здрасти, Макс — каза той накрая.

— Добро утро, полковник — отговори мъжът, хилейки се в огледалото за обратно виждане. — Радвам се да те видя отново.

Смит кимна. Двамата с Макс веднъж прекараха дълги часове заедно, преследвайки група арабски терористи от Париж до испанския бряг. Оперативният агент на ЦРУ не беше най-ярката звезда от небосклона на Управлението, но много го биваше на терен.

— Следят ли ни? — попита Смит, тъй като забеляза, че очите на Макс непрекъснато шареха наоколо, докато караше по парижките улици.

Макс поклати уверено глава.

— Не. Просто за всеки случай. Много внимаваме. Ранди нещо е нервна в момента.

— Ще ми кажеш ли защо?

Агентът на ЦРУ изсумтя.

— Съвсем скоро ще разбереш, полковник. — Той зави с аудито в тесен пасаж. От двете страни се извисяваха каменни сгради, които закриваха слънцето и небето. Той спря зад сиво рено пикап, блокирало почти цялата уличка. — Пристигнахме — каза агентът.

Смит и Питър се измъкнаха навън.

Задните врати на пикапа се отвориха, разкривайки вътрешността, натъпкана с телевизионно, аудио и компютърно оборудване. Ранди Ръсел, все още дегизирана като старица, седеше вътре заедно с някакъв мъж, когото Джон не позна. Пуделът Паскал не се виждаше.

Джон се качи в реното, последван от англичанина. Те затвориха след себе си вратите и застанаха неудобно прегърбени в тясното пространство.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Ранди. Пусна им лъчезарна усмивка и махна с ръка към апаратурата, наредена от двете страни. — Добре дошли в скромната ни обител, сърцето на нашия наблюдателен екип. Освен че разполагаме с наблюдатели, успяхме да монтираме и няколко скрити камери на ключови места из обекта.

Тя посочи с глава към мъжа, който седеше на стол пред компютърния екран и клавиатура.

— Да им покажем с какво разполагаме, Ханк. Покажи първо камера две. Сигурна съм, че нашите гости умират да разберат какво правим тук.

Нейният подчинен вкара серия от команди върху клавиатурата. Мониторът пред него светна моментално и върху екрана се появи ясна картина на сиво-синкав покрив. От него стърчаха антени от всякаква форма, вид и големина.

Смит подсвирна леко.

— Да — кимна сериозно Ранди. — Тия типове могат да изпращат и да получават всякакви сигнали, за които се сетите. Радио, късовълнови, лазерни пулсации, сателитни…

— Тогава какъв е проблемът? — попита Джон, все още озадачен. — Защо се мотаете, а не уведомите Ленгли за това чудо?

Ранди се усмихна злъчно. Тя се наведе и потупа по рамото оператора.

— Включи първа камера, Ханк. — После погледна към Смит и Питър. — Тук се намира входът към същата сграда. Гледайте внимателно.

Върху екрана се появи друга картина, на която се виждаше пететажна сграда. Гладката каменна фасада бе потъмняла и на места изронена от атмосферните условия. Високи тесни прозорци гледаха към улицата от всеки етаж, а на върха завършваха с капандури, което подсказваше, че се отварят откъм тавански помещения точно под покрива.

— Сега увеличи — нареди Ранди на своя помощник.

Образът постепенно се разшири, фокусирайки се върху малка месингова табела до входната врата. С дълбоко изрязани букви тя гласеше:

„УЛИЦА «ВИНИ» 18

ДВИЖЕНИЕ НА ЛАЗАР“

— По дяволите — измърмори Питър.

Ранди мрачно поклати глава.

— Точно така. Тази сграда се оказа парижката централа на Движението на Лазар.

Час по-късно Джон Смит стоеше пред вратата на стаята си в „Отел де Шевалие“. Той клекна да провери знака, който бе поставил — тънък черен косъм, опънат между вратата и касата на около четиридесет сантиметра от покрития с пътека под. Беше там, недокоснат.