Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

Преди Френската революция, когато носел името Кралският площад, това красиво открито пространство е било сцена на безчет дуели. Върху всеки квадратен сантиметър, където сега жителите на Париж се наслаждаваха на есенното слънце и разхождаха кучетата си, кавалери и млади аристократи се бяха дуелирали със саби или пистолети и проливали кръвта си, за да докажат своята смелост или да защитят честта си. Сега беше модно този тип двубои да бъдат определяни като белези на една жестока и кръвожадна епоха, но Смит не бе сигурен дали това е справедливо. А как бъдещите историци щяха да характеризират така наречената модерна епоха, след като имаше хора, готови да избиват невинни човешки същества където и когато можеха?

Неугледна пълна млада жена в черно сако до коленете и сини джинси мина близо до масата му. Тя забеляза, че я гледа, и се изчерви. Бързо отмина с приведена глава. Дали не беше връзката, която очакваше?

— Това място свободно ли е, мосю? — попита някой с дрезгав глас на човек, който десетилетия трябва да бе пушил по три-четири пакета цигари дневно.

Смит обърна глава и видя слабата като върлина фигура на възрастна парижанка, която го наблюдаваше. Онова, което се наби на очите му, беше безупречно сресалата сива коса, набраздено от бръчки лице, характерен гърбав нос и свиреп като на хищник поглед. Тя повдигна едната си оскубана вежда, явно раздразнена от мудната му реакция и глупост.

— Не говорите ли английски, мосю? Пардон. Шпрехен зи дойч?

Преди още да успее да реагира, тя се извърна и се скара на кучето си, дребен застарял като нея пудел, който се опитваше да изгризе един от празните столове.

— Чиба, Паскал! Остави стола на мира!

Явно доволна, че Смит е глух, ням или ненормален, възрастната жена се настани на масата срещу него, охкайки тихичко, докато свиваше ревматичните си кости. Той извърна поглед, чувствайки се неудобно.

— Защо, по дяволите, се правиш, че не ме забелязваш, Джон? — дочу той до болка познат и раздразнен глас. — И, моля те, не ми пробутвай истории от сорта, че си в Париж, за да разглеждаш забележителностите.

Смит се обърна към старата жена изненадан. Някъде зад гъстата сива коса, бръчките и отпуснатата кожа се криеше хубавото личице на русокосата агентка от ЦРУ Ранди Ръсел. Почувства как се изчервява. Ранди, сестрата на мъртвата му годеница, беше негова близка приятелка, човек, с когото вечеряха или изпиваха по някое питие заедно винаги когато се случеше да са по едно и също време във Вашингтон. Въпреки това и макар да знаеше, че присъствието му на мястото за срещи на нейния екип ще привлече вниманието й, тя успя да се промъкне незабелязано край него.

За да спечели малко време и да се съвземе от изненадата, той отпи от кафето. После й се ухили.

— Хубава маскировка, Ранди. Сега знам как ще изглеждаш след четиридесет или петдесет години. Малкото миризливо кученце също пасва идеално. Твое ли е? Или от атрибутите на ЦРУ?

— Паскал е на един приятел, колега в посолството — отвърна Ранди. После присви устни. — Това пуделче ми създава същите главоболия като теб, Джон. Или почти същите. Сега внимавай и отговаряй на въпросите ми.

Той кимна.

— Добре. Много е просто наистина. Тук съм заради докладите, които ти и твоите хора изпращате през последните четиридесет и осем часа в Щатите.

— И на това му викаш просто? — каза невярващо Ранди.

— Нашите доклади са строго секретни материали на ЦРУ.

— Вече не — отговори й Смит. — В Ленгли в момента е пълна каша заради тайната война срещу Движението на Лазар. Също във ФБР. Може би си чувала?

Агентката на ЦРУ му кимна.

— Да, чух. Лошите новини се разпространяват бързо. — Тя погледна навъсено към масата. — Тоя тъпанар Бърк ще лепне на Управлението най-голямото черно петно, което сме имали. — Погледът й се напрегна. — Но това не обяснява за кого работиш този път. — Тя замълча за миг многозначително. — Или за кого твърдиш, че работиш.

Вътрешно Смит изруга за това, че все още се налагаше да се пази в строга тайна съществуването на Първи секретен отдел. Както в случая с Питър Хауел, нейната обвързаност с друга разузнавателна служба означаваше за Смит да крие голяма част от работата си дори от най-близките си приятели, хората, на които знаеше, че може да повери живота си. Двамата с Ранди бяха работили заедно и преди — в Ирак и в Русия, тук, в Париж, а неотдавна и в Китай, но всеки път се затрудняваше да отговаря на въпросите й.

— Не е голяма тайна, Ранди — излъга Смит. Почувства се отвратително, че трябва да я заблуждава, но се опита да го прикрие. — Знаеш, че съм вършил в миналото някои услуги за военното разузнаване. Е, Пентагонът ме нае за тази мисия. Някой разработва нанотехнологично оръжие и на Съвета на началник-щабовете не му се нрави.