— Не е ли странно?
— Странно?
— Седя си тук — обясни Кастила, — главнокомандващ съм на най-мощните въоръжени сили в историята на човечеството. Хората в САЩ очакват от мен да използвам тази мощ, за да гарантирам тяхната сигурност. Но аз не мога. Не и в момента поне. — Широките му рамене увиснаха. — Всички бомбардировачи, ракети и войници в света не значат нищо, ако не им посоча мишената. А това е единственото, което не мога да направя.
Клайн изгледа приятеля си. Той никога не бе изпитал и следа от завист заради привилегиите на поста му. Сега изпитваше огромно съчувствие към уморения и тъжен човек пред него.
— Първи секретен отдел ще изпълни своя дълг — обеща той. — Ние ще открием мишената.
— Надявам се на Господа да си прав — каза тъжно Кастила. — Защото времето върви и възможностите пред нас намаляват.
Понеделник, 18 октомври
Париж
Джон Смит погледна през прозореца на таксито, черен мерцедес, който се движеше бързо на юг от международното летище „Шарл дьо Гол“ към спящия град. Оставаха няколко часа до зазоряване и само лампите от двете страни на магистралата А1 осветяваха слабо предградията около френската столица. Самата магистрала бе почти празна, което позволяваше на таксиджията, нисък парижанин с кисела физиономия и кървясали очи, да форсира мерцедеса къде с разрешена, къде с по-голяма от разрешената скорост.
Движейки се с повече от сто и двадесет километра в час, те минаха край няколко квартала без осветление, където към небето танцуваха огнени пламъци, оцветявайки в червено и оранжево нощта. Няколко мизерни жилищни блока горяха, хвърляйки призрачна светлина над околните сгради. Близо до тези райони кълба от бодлива тел и набързо издигнати бетонни бариери блокираха всякакъв достъп откъм магистралата и към нея. Всеки пропускателен пункт се охраняваше от полицаи и войници в пълно бойно снаряжение. Бронирани коли с гранатомети за сълзотворен газ и картечници, бронетранспортьори и дори пет десеттонни бойни танкове „Льоклерк“ бяха разположени на стратегически места по шосето.
— Араби! — изсумтя с омраза шофьорът на таксито и изгаси цигарата си в препълнения пепелник. После сви тесните си рамене. — Бунтуват се заради случилото се в Курньов. Подпалват собствените си домове и магазини — както обикновено. Аман!
Той млъкна, за да запали друга цигара без филтър с двете си ръце, използвайки коленете да направлява тежкия германски автомобил.
— Те са идиоти. На никой не му пука какво става в тия гнезда на плъхове. Но само да си подадат крака навън и пф… — Той прекара ръка през гърлото си. — Ще заговорят картечниците.
Смит слушаше мълчаливо. За никого не беше тайна, че пренаселените и престъпни крайни жилищни квартали извън Париж бяха построени така, че да бъдат отцепени бързо в случай на сериозни бунтове.
Мерцедесът отби от магистралата А1 към булевард „Периферии“, сви на юг и после на изток покрай лабиринта от алеи, улици, авенюта и булеварди на града. Все още плюейки по тъпотията на правителството, което го караше да плаща данъци заради благоденствието на бандитите, крадците и „арабите“, шофьорът на таксито се отклони от околовръстния път при Порт дьо Винсен. Таксито продължи на запад, заобикаляйки площад „Насион“; форсира по улица „Фобор-Севг Антоан“, прелетя около Площада на Бастилията и после се шмугна дълбоко към еднопосочните улици на квартала „Маре“ в Трети район.
Някога блато, тази част на Париж бе една от малкото, непокътнати по време на грандиозното рушене и реконструкции през деветнадесети век, извършени от барон Осман по заповед на император Наполеон Трети. Много от сградите датираха от Средновековието. Западнал и порутен в средата на двадесети век, кварталът „Маре“ сега преживяваше възраждане. Той бе един от най-популярните жилищни, туристически и търговски райони на Париж. Елегантни каменни къщи, музеи и библиотеки се издигаха до барове, антикварни магазини и модни салони за дрехи.
С последен замах на пожълтелите си от тютюна ръце шофьорът спря таксито пред главния вход на „Отел де Шевалие“, луксозен хотел само на една пряка от стария елегантен площад „Вогези“.
— Пристигнахме, мосю. За рекордно време при това — обяви той. После се ухили кисело. — Трябва да благодарим на размирниците, а? Защото ченгетата сега са прекалено заети, за да глобяват честни хора като мен.
— Вероятно е така — съгласи се Смит, като тайно се радваше, че пристигна цял.
Читать дальше