Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— Има логика — съгласи се той. — Но си даваш сметка, че това не ми е от голяма полза, нали? Те може да са душили около всяка от стотиците сгради в района.

— Това е проблемът — съгласи се Клайн. — Затова ще се наложи да влезеш във връзка с екипа на ЦРУ.

Смит повдигна вежди от изненада.

— О? И как предлагаш да го направя? — попита той. — Да обикалям напред-назад из площада и да нося в ръка голяма покана за среща?

— Всъщност се очертава нещо такова — каза Клайн иронично.

С растящо изумление Смит изслуша идеята на Фред. След като приключиха разговора, той прекъсна линията и набра друг номер.

— Привет от Париж, рум сървис — дочу плътен и звучен английски глас. — Отлично обслужване. Оправяне на леглата. Изпълнение на всяко разумно желание.

— Да не мислиш да си сменяш професията, Питър? — попита Смит ухилен.

Питър Хауел се изкиска.

— Съвсем не. Само като страничен доход към мизерната ми пенсия. — После гласът му стана сериозен. — Предполагам, че имаш новини.

— Така е — потвърди Смит. — Къде си?

— В малък чаровен пансион на левия бряг — отвърна Питър. — Недалеч от булевард „Сен Жермен“. Пристигнах преди няма и пет минути. Тъй че си уцелил момента да ми звъннеш.

— Как си с екипировката?

— Никакви проблеми — увери го англичанинът. — Звъннах на стар приятел на път от летището.

Смит кимна на себе си. Питър Хауел явно имаше благонадеждни контакти из цяла Европа — стари приятели и бойни другари, които му осигуряваха оръжие, друга техника и помощ, без да задават въпроси.

— Добре, къде и кога ще се срещнем? — попита тихо Питър. — И с каква цел?

Смит го осведоми, преразказвайки му информацията, която получи от Клайн, като му каза, че е получил сведенията от един „приятел“. След като приключи, усети неприкритото учудване в гласа на Питър.

— Странен е светът, Джон — каза Питър накрая. — И дяволски малък.

— Без съмнение — съгласи се Смит, усмихвайки се.

После усмивката му изчезна, след като си помисли за терора, пред който бе изправен този малък взаимо-обвързан свят, ако той и англичанинът опрат о камък. Някъде навън онези, които бяха измислили нанофагите, със сигурност замисляха още по-смъртоносно нападение с новото си оръжие. И ако не успееха да ги открият и спрат, скоро много повече невинни хора щяха да умрат, изядени живи от поредния облак от невидимите механизми убийци.

Париж

Есенният бриз шумолеше в листата на кестените, които растяха покрай площад „Вогези“. Когато вятърът се усилваше, и най-малкият порив разпиляваше водните струи на бликащите фонтани. Ситните капчици хвърчаха встрани, падаха върху асфалта и блестяха като утринна роса върху зелена трева.

Вятърът танцуваше и се извиваше покрай потъмнелите от времето сивкаво–розови каменни фасади на покритите галерии, аркадите, които опасваха площада.

В северозападния ъгъл на площада върху плетените маси в бирарията „Ма Буржон“ платнените покривки, притиснати от гарафи с вода, се издуваха като платна на кораб.

Джон Смит седеше сам на масата към ръба на аркадата, отпуснат удобно върху червения кожен стол. Той хвърляше по едно око отвъд заграждението, което отделяше бирарията от площада, като обръщаше специално внимание на хората, които вървяха по пешеходните пътеки и подхвърляха мързеливо трохи на гълъбите.

— Кафето ви, мосю — каза кисел глас.

Смит вдигна очи.

Един от келнерите, сериозен и начумерен по-възрастен от него мъж, с папийонка и черна престилка, които бяха отличителен белег в „Ма Буржон“, сложи чашата с кафе на масата.

Смит кимна учтиво.

— Мерси — каза той и подхвърли няколко евро.

Роптаейки наум, келнерът прибра парите в джоба си, обърна се и закрачи към друга маса, заета от двама бизнесмени, които уговаряха сделка на ранен обяд. Смит подуши апетитния мирис, който се носеше от блюдата, препълнени с наденички от Божоле и пържени картофи. Устата му се напълни. Доста време мина, откакто закуси в „Отел де Шевалие“, а от двете чаши силно кафе, които изпи, му пристърга стомахът.

За миг си помисли да извика келнера и да си поръча нещо за ядене, но се отказа. Според Клайн тук бе мястото за срещи на наблюдателния екип на ЦРУ. С малко късмет можеше и да не му се наложи да виси тук дълго.

Смит се облегна на стола и продължи да гледа хората, които се движеха из площада и покрай околните сгради. Дори в късната утрин площад „Вогези“ беше препълнен с ученици и учители от близкото училище, които бяха в междучасие, млади майки, които разхождаха бебетата си в колички, хленчещи малки деца, които си играеха на пясъчната площадка в сянката на конна статуя на Луи Тринадесети. Възрастни мъже стояха на малки групи и обсъждаха всичко под слънцето — от политиката до шанса да спечелят от следващата държавна лотария, цепейки въздуха с енергични жестове, докато излагаха мненията си.