Робърт Лъдлъм - Отмъщението на Лазар

— А защо точно ти? — настоя тя.

Смит я погледна право в очите.

— Защото работех в института „Телър“ — отговори той спокойно. — Така че знам какво може да направи това оръжие с хората. Видях го с очите си.

Изражението на Ранди поомекна.

— Сигурно е било ужасно, Джон.

Той кимна, опитвайки се да избегне спомена за ужаса, който все още го връхлиташе в сънищата му.

— Така е. — Той погледна през масата. — Но предполагам, че тук, в Курньов, е било още по-страшно.

— Измряха много повече хора и никой не оцеля — съгласи се Ранди. — Според онова, което пишеше по вестниците, клетите хора са преживели нечовешка мъка.

— Тогава би трябвало да разбереш защо искам да узная повече за онези хора, които са монтирали някакви сензорни устройства в нощта преди нападението — каза й Смит.

— Смяташ, че двете неща са свързани?

Той повдигна вежди.

— А ти не мислиш ли така?

Ранди кимна с неохота.

— Да, и аз мисля така. — Тя въздъхна. — Успяхме да проследим повечето от автомобилите, използвани от тия типове. — Ранди прочете следващия въпрос в очите му и побърза да отговори, преди той да го зададе. — Точно така, отгатна. Всички са свързани с един-единствен адрес тук, в Париж.

— Адрес, който старателно сте избегнали да споменете в шифрограмите — натърти Смит.

— По съвсем обяснима причина — тросна се Ранди. Тя направи гримаса. — Съжалявам, ако ти се струвам изнервена, Джон. Но не мога да вместя онова, което научавам, в някакви логични, нормални рамки и, честно казано, това ми лази по нервите.

— Е, може пък аз да успея да намеря отговорите на някои от аномалиите — предложи той.

За първи път Ранди реагира с лека усмивка.

— Вероятно. За шпионин аматьор се справяш доста добре и налучкваш отговорите — съгласи се тя. — Обикновено случайно, разбира се.

Смит се изкикоти.

— Разбира се.

Агентката на ЦРУ се облегна на стола си и започна да наблюдава с празен поглед хората, които минаваха покрай тях. Изведнъж се стегна и погледна невярващо.

— Исусе — измърмори тя. — Какво е това… да не би да съм си у дома?

Смит проследи погледа й и видя възрастен неугледен французин с таке и раздърпан пуловер да приближава към тях, докато си подсвиркваше, с ръце в износените си работнически панталони. Той ги погледна и се ухили. Беше Питър Хауел.

Загорелият от слънцето англичанин пресече улицата, която разделяше ресторанта от площада, доближи до тяхната маса и учтиво поздрави Ранди, сваляйки такето си.

— Радвам се да ви видя. Изглеждате много добре, мадам — измърмори той. Бледосините му очи проблеснаха весело. — А това сигурно е по-малкият ви син? Хубав здрав момък.

— Здрасти, Питър — каза Ранди безропотно. — Ти също си влязъл в армията, а?

— Американската армия? — попита Питър с престорен ужас. — Опазил ме Господ, не, скъпа. Нещо като неофициално сътрудничество между стари приятели и съюзници, както виждаш. Двамата с Джон се дотътрихме, за да разберем дали си готова да се присъединиш към малкия ни съюз.

— Страхотно. Толкова се радвам. — Тя поклати глава. — Добре, предавам се. Ще споделя информацията, но очаквам взаимност. Искам всичките ви карти на масата. Ясно ли е?

Англичанинът се усмихна нежно.

— Ясно като кристал. Как иначе. Всичко ще бъде разкрито, както се полага. Можеш да се довериш на чичо Питър.

— Без съмнение — изсумтя Ранди. — Още повече, че нямам голям избор, особено при сегашните обстоятелства.

Тя се изправи бавно, внимателно поддържайки впечатлението, че е възрастна жена над седемдесетте. Отвърза пудела, като го издърпа изпод масата, където той от няколко минути се опитваше да отхапе една от обувките на Смит. После отново проговори на носов френски с хрипкав глас.

— Хайде, Паскал. Трябва да тръгваме. Да не безпокоим повече тези господа.

После снижи гласа си, за да е сигурна, че само те ще чуят инструкциите й.

— Ето как ще играем. Пет минути след като си тръгна, се отправяте към номер шест — къщата на Виктор Юго. Ще се правите на туристи или литературни критици, или нещо такова. Бяло ауди с вдлъбнатина на дясната задна врата ще спре отпред. Влизате, без да вдигате много шум. Разбрано?

Джон и Питър кимнаха.

Все още цупейки се, Ранди се отдалечи, без да поглежда към тях. Тя се отправи към ъгъла на площад „Вогези“, оглеждайки се така, сякаш наистина бе олицетворение на парижка грандама, излязла на сутрешна разходка със своя пудел.

Десетина минути по-късно двамата мъже стояха пред къщата на Виктор Юго и разглеждаха с любопитство втория етаж, където великият писател беше написал „Клетниците“ и „Парижката света Богородица“ и бе прекарал шестнадесет години от дългия си живот.