Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Беше на около дванайсет-тринайсет години, облечено в типичното дълго вълнено палто, широка и провиснала бяла риза, торбести панталони, затегнати с връв на кръста, както правят повечето казахстански пастири. В ръка държеше поводите на мършав и дребен степен кон, който въртеше глава и пасеше от изсъхналата трева. От седлото му висяха вързоп със спални постелки, навита лека палатка и торбичка с храна.

Тимофеев кимна на хората си, тримата скочиха на крак.

— Какво търсиш тук? — мрачно запита руснакът, а ръката му бавно, почти незабележимо, полази към кобура с пистолета. — Хайде, казвай?

— С баща ми проверяваме земята, подготвяме се за пролетта — отвърна момчето бързо, като гледаше уплашено и с широко отворени очи тримата бойци в камуфлажните дрехи. — Нали ще изкарваме добитъка от зимните кошари, та трябва да се види къде има паша и вода…

— Баща ти с тебе ли е? — запита отново Тимофеев.

— А, не е — гордо отвърна момчето. — Той отиде по на запад. Тук, по тези хълмове, задачата е моя…

— Добро момче си ти и добър син — отбеляза лейтенантът от Спецназ и ловко измъкна пистолета от кобура — макаров с поставен заглушител.

Дръпна затвора назад рязко, вкара патрон в цевта и дръпна спусъка. Ударено високо в гърдите, момчето залитна назад, отхвърлено от силата на куршума. Очите му се разшириха още повече от ужаса на случилото се, погледна шурналата по бялата му риза кръв и бавно рухна на колене.

Тимофеев стреля отново, този път в главата. Казашкото момче се прегъна и падна назад. Така и остана неподвижно сред високите стръкове на пожълтялата трева.

Сега конят изцвили уплашено. Обзето от паника, вероятно при миризмата на топлата, прясна кръв с металическа жилка, дребното жилаво животно се изправи на задните крака, зарита с предните във въздуха и се отскубна от ръката на мъртвото дете. Хукна по билото в галоп, превали го и просто изчезна от погледа на спецназовците. Сержантът на име Белухов изруга и спринтира към върха, а след секунда го последваха и двамата му другари.

Стигнал на хребета, вдигна калашника, притисна приклада към рамо и се прицели, хващайки в мерника летящото надолу по склона конче. Сетне прехвърли селектора на автоматичен огън и обра спусъка.

— Недей! — изрева Тимофеев, настигнал го в същия миг, и удари автоматната цев нагоре, преди Белухов да бе открил огън. — Нищо няма да спечелим, ако убиеш добичето, само шум ще се вдигне. Остави го да избяга. Колкото по-надалеч отиде, толкова по-добре за нас. Защото сетне, дойдат ли казахите да си търсят момчето, няма да знаят откъде да тръгнат.

Сержантът кимна нацупено, приемайки укора на командира.

— Залавяйте се с Пазин и копайте трап ей там — нареди Тимофеев, посочвайки с показалец към рядка група дървета на билото. — Докато заровите момчето, аз ще се свържа с щаба и ще докладвам, че променяме мястото. Отиваме на алтернативния пункт.

— Не е ли по-добре да хващаме обратния път през границата? — запита Белухов, учуден и вероятно уплашен. — Че тия — казахите, де — ще тръгнат да дирят момчето, нали?

— Ние изпълняваме заповеди, сержант — с леден тон му напомни Тимофеев и сви рамене. — Един убит повече или по-малко не може да ни променя мисията. В крайна сметка още колко невинни тепърва има да умират, знаеш ли? Такава е войната…

Берлин

Ранди Ръсел тичаше по стълбището нагоре към третия етаж в посолството, като вземаше наведнъж по две-три стъпала. Спря се кратко на площадката, за да закачи служебната карта на ЦРУ със снимката на предния джоб на морскосиньото си сако. Сетне хвана по друг път — отвори врата и сви вляво, затичвайки се по широк коридор. Тук попадна сред забързани служители със съсредоточени лица, повечето от консулския отдел с купища молби за визи, всевъзможна друга документация и поща в ръце. Зърнеха ли тичащата млада жена, хората бързаха да се отдръпнат и да й сторят път.

Пред вратата на обезопасената срещу електронно подслушване конферентна зала стоеше висок морски пехотинец с квадратна челюст, който пристъпи напред и препречи пътя й. Поставил ръка на кобура, той се наведе към картата и отблизо прочете името. Сетне отстъпи, кимна и каза:

— Заповядайте, госпожице Ръсел. Господин Бенет ви очаква.

Кърт Бенет, шеф на изпратения специално от Ленгли технически екип, дори не вдигна поглед от клавиатурата, когато тя влезе. Беше посърнал, видимо изморен, със силно зачервени очи, небръснат и, общо взето, доста размъкнат. Седеше приведен пред два свързани в мрежа компютъра, поставени в единия край на дългата маса. Заедно с целия си екип бе прекарал цялата нощ и деня досега в опити да анализира и подреди материала, който тя бе копирала и изнесла от компютърния архив на ФКП. По съседните маси и столове и на пода на залата имаше чаши със забравено, изстинало кафе, търкаляха се кутийки безалкохолни напитки и недоядени сандвичи. Смърдеше на застоял тютюнев дим.