Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Тук замълча и се замисли дълбоко. Устните му се опънаха в тънка и дълга права линия.

— Какво ви хрумна, подполковник? — запита го Фиона.

— Нещо много грозно, направо страшно — отвърна Джон тихо и се намръщи. — Вижте, засегнатите от тази болест хора са съвсем различни, както могат да бъдат толкова нееднакви само четири нарочно подбрани именно по такъв критерий индивиди. Не е ли така?

Другите двама кимнаха, озадачени.

— Е, добре тогава — все едно, че са били набелязани за експериментални обекти — подбрани за изпробване на действието на даден смъртоносен организъм или процес върху хора на различна възраст, различен пол и обмяна на веществата.

— Това наистина е страшна мисъл — трезво откликна Фиона Девайн и лицето й се изопна. — Вие сега имате предвид и още нещо, нали? Онзи слух, който спомена доктор Веденская — за източногермански учен, така ли?

— Именно — потвърди Смит и раменете му увиснаха. — И ако Вулф Ренке е все още жив, случаите с тези четиримата могат да се окажат именно такъв опит — изпробване на опасни биологични оръжия върху хора. Такъв тест би бил в стила на онзи негодник с болна психика на име Ренке. Но дори и да направим такова предположение, то пак не ни отвежда никъде. Досега не успявам да определя някакъв полезен общ знаменател в бележките по отделните случаи. Те просто не съдържат данни, които могат да ни дадат по-ясна идея откъде идва заболяването, как умъртвява жертвите си или поне как се разпространява…

— Което ни изправя пред смущаващ парадокс — изтъкна Киров, а очите му бяха хладни. — Ако записките са толкова безполезни, защо толкова много хора бяха вече убити в опит да ни се попречи да ги получим и проучим?

19 февруари

Берлин

Само на осемнайсет километра южно от градския център, берлинското международно летище „Бранденбург“ бе все още обвито в ранни утринни мъгли, когато малък фирмен реактивен самолет кацна на писта 25-Р. Двата му двигателя мощно изреваха, докато машината плавно намаляваше скоростта, а летецът убиваше инерцията. Тя се плъзна грациозно сред дълга поредица от двойни червено-зелени светлини, разположени по ръбовете на бетонната настилка. Някъде на средата на пътя към ярко осветените сгради на терминалите реактивният самолет сви, отбивайки от главната писта, и на самоход потегли към товарното крило на огромен хангар за поддръжка на „Луфтханза“. Тук вече окончателно спря.

Черна лимузина беемве бе паркирана край блестящата от влагата черна бетонирана площадка.

От самолета слязоха четирима високи, стройни мъже в отлична физическа форма с тежки връхни палта и кожени шапки и бодро закрачиха към очакващата ги кола. Всеки от тях носеше лека пътна чанта. С хладни, сурови погледи те в движение оглеждаха околността, а очите им преценяваха отново и отново обстановката за потенциални изненади или евентуална заплаха.

От колата излезе пети мъж, беше доста по-нисък, натежал, пък и по-възрастен. Тръгна насреща им, кимна учтиво и подаде ръка на първия, който, изглежда, бе и водач на групата.

— Добре дошли в Германия, господине. Как е в Москва напоследък?

— Студено и мрачно — отвърна без желание Герхард Ланге. — Както и тук.

Изгледа посрещача и запита:

— Уредено ли е минаването през граничните и митническите власти?

— Всичко е уредено. Затруднения няма да има — увери го ниският.

— Отлично — кимна със задоволство стройният бивш офицер от Щази. — У вас ли е специалното оборудване, за което ставаше дума?

— В багажника е — отвърна посрещачът.

— Покажете ми го.

Мъжът поведе Ланге и тримата с него към задната част на автомобила и със замах отвори капака на багажника. Сетне със самодоволно изражение отстъпи, за да им даде възможност да огледат съдържанието на петте метални куфарчета, спретнато подредени в него.

Ланге се усмихна мрачно и започна да ги отваря. Първите четири съдържаха добре подбрано оръжие от елитни марки: автомати и пистолети „Хеклер & Кох“, пистолети „Валтер“, достатъчно патрони за всички единици, блокчета пластичен експлозив, детонатори и таймери. В петото имаше бронежилетки и други бронирани елементи за защита на тялото, комуникационна техника, черни маскировъчни костюми, щурмови елеци с нужната екипировка и зелени барети, каквито носят командосите от германските елитни антитерористични подразделения, наречени GSG-9. Екипът на Ланге практически бе вече снабден с нужното за всякаква възможна ситуация.