Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Имате ли мишена? — попита посрещачът.

— Все още не — недоволно присви устни Ланге и смръщено затвори багажника. — Но очаквам поредните заповеди от Москва, и то в най-скоро време.

Казахстан

На север от река Деркул се издига верига ниски, голи хълмове. Тук-таме по билата се вижда някое и друго дърво или рядка горица, но повечето от полегатите склонове са без растителност, само на места има килими висока изсъхнала трева. Отвъд реката теренът е равен, простира се на юг и изток чак до хоризонта. Това е северозападната периферия на безбрежните степи, които обхващат по-голямата част от Казахстан.

Старши лейтенантът от спецназ Юрий Тимофеев лежеше добре прикрит сред високата мъртва трева току под билото на ниските възвишения. Убитите светло и тъмнокафеникави тонове на камуфлажното му облекло с качулка чудесно се сливаха с естествената цветова палитра, така че той бе практически невидим за всеки, който се намира на повече от двайсетина метра. Тимофеев оглеждаше околността с бинокъл, съсредоточавайки вниманието си главно върху шосето и жп линията, които минаваха успоредно на реката срещу него.

След минута той свали бинокъла и се извърна към мъжа до него.

— Запиши — време 07:00 часа. Виждам два десеттонни камиона, и двата цивилни, още и автобус, почти пълен. С тях се движи волга, предполагаемо официален автомобил. Всички се придвижват в източна посока към Уралск, приблизителна скорост осемдесет километра в час. Засега друго движение в западно направление няма.

Другарят му — старшина Пазин, послушно записваше данните в малко тефтерче, добавяйки ги към дългия списък на автомобилния и жп трафик, които следяха през последните четирийсет и осем часа.

— Записано, господин старши лейтенант — докладва старшината.

— Колко още ще висим на задниците си тука да описваме шибаните коли и локомотиви? — оплака се трети облечен в маскировъчен комбинезон мъж.

Беше също боец от спецназ частите, скрит на няколко метра от тях встрани.

В ръце държеше автомат АКСУ-74 с къса цев, скъсения вариант на стандартния руски калашник.

— Слушай, Ваня, ще висиш толкова, колкото аз кажа — сопна се Тимофеев, но бързо омекна и сви рамене. — Значи докато от щаба изпратят нови заповеди по ей тази машинка тук.

И потупа с длан портативната радиостанция с голям обхват, която лежеше в изсъхналата трева до него. И тримата бяха руски командоси — дългогодишни, обиграни ветерани от безкрайната война в Чечения и членове на специален разузнавателен дозор за далечно действие. Преди две нощи тайно прекосиха границата и установиха този наблюдателен пункт с цел да следят движението по две от главните пътни артерии с общ възел и единствената важна жп връзка по протежение на северозападната казахстанска граница. Имаха заповед да следят целия трафик по тези три комуникации, обръщайки специално внимание на придвижването на военни части или гранични войски и патрули. До този момент обаче почти не бяха забелязали военни подразделения. По-голямата част от малката и много зле въоръжена казахстанска армия бе разположена в крайната източна част на страната по границата й с Народна република Китай.

— И пак ти казвам, че си е чиста загуба на време — опъна се третият войник — сержант на име Белухов, все така раздразнителен и скучаещ.

— Може пък на Ванката да му се е дощяло пак да юрне муджахидините — подхвърли беззлобно ухиленият Пазин, въртейки очи при спомена за опасните чеченски партизани.

— Айде стига бе — сопна се Белухов, обаче потръпна само при споменаването им.

Последните им сражения в Чечения бяха един продължителен кошмар, наситен с внезапни, злокобни засади и постоянни жестоки сблъсъци и от двете страни. Да оцелееш там си бе истински късмет.

— Глей сега, просто не виждам смисъла на туй висене тук. Полза би имало, ако ще нападаме. А пък кому е нужно да окупира тая пустош, а? — изтърси той и размаха ръка в посока на безкрайните степи, простиращи се докъдето стига човешкият взор.

— Смисъл има — Казахстан си беше наш. Ей половината от тези, дето живеят тук, са етнически руснаци, хора като нас самите — тихо го поучи Тимофеев. — И още има — тук отдолу залежи колкото си щеш и каквото си поискаш. Нефт ли няма, газ ли, боксит, злато, хромова руда и уран, батко, уран. Все такива неща, дето на президента Дударев в сънищата и в мечтите му се мяркат…

В същия миг занемя, току до тях се чу конско пръхтене. И тримата спецназовци се извърнаха като ужилени, грабвайки оръжието. Зад тях, на билото, стоеше момче и удивено ги гледаше.