Робърт Лъдлъм - Московски вирус

За да не бъдат засечени от неприятелски радари, летяха на височина не повече от двеста метра, което беше самоубийствено, защото при тази скорост нямаше никакво място и за най-малка пилотска грешка или за отклонение на вниманието дори и за десета от секундата. Калейдоскопично под тях се мяркаха мънички басейнчета бяла светлина — отделни селца или стопанства, те изскачаха като на лента из зеленикавия мрак отпред и се губеха също така светкавично отзад.

— Двайсет километра до главната мишена — най-накрая тихо докладва навигаторът — млад капитан — и натисна бутон на един от дисплеите пред дясното му коляно. — Включвам водача.

— Отлично — измърмори капитанът и припряно замига, за да прогони попадналата в дясното му око капчица пот.

На дисплея се появи прозорче — над и на няколко градуса вляво от кривата на сегашния им летателен маршрут. Това бе автоматично включен от бордовия компютър навигационен указател — визуален водач към главната земна мишена. Отривисто дръпна щурвала назад и рязко вдигна машината на около две хиляди метра, сетне леко коригира курса, докато прозорчето застана точно в центъра на дисплея.

Отпред грейнаха по-ярки светлини — това беше вече град, който се простираше почти на целия хоризонт пред устремената към него машина. Гъста мрежа пътища и жп линии пресичаше това истинско море от светлини, продължаваше и извън него — в затъмнения околен пейзаж. Постепенно на изток се появи и широка тъмнееща лента — това бе Днепър. Пилотът се усмихна: седмици наред най-усилено бе изучавал множество карти и сега работата му даваше резултат — ясно разпознаваше крайните източни предградия на украинската столица Киев.

— Петнайсет километра — доложи навигаторът и пръстите му заиграха по панел с бутони. — Бойните направляващи системи активирани, координатите заложени!

Внезапно в командирския шлемофон тънко писна предупредителен сигнал.

— Засекли са ни — ядно отсече навигаторът, а очите му препуснаха по дисплеите. — Ето — радарно следене в десния заден сектор!

— Блокирай! — изръмжа майорът.

Ясно бе, че са ги прихванали украински радари, може би от големия противовъздушен комплекс край Конотоп. Презрително изпухтя. Според изложения на брифинга за мисията график тайно проникнали спецназ отряди би трябвало да са обезвредили тези радарни инсталации, и то още преди петнайсетина минути. Майната им на онези арогантни фукльовци командосите! — изруга мислено.

Сетне сви рамене философски. Въпреки революцията в техниката на боя, свръхмодерните спътникови съоръжения и електронно насочваните оръжия все така си беше в сила старото правило, че влезеш ли в схватка с противника, предварителните планове вече са невалидни. Във всяка война ключова роля винаги играят случайният шанс, несигурността, човешкият фактор и грешката на машината.

До него навигаторът трескаво извършваше поредица от операции, опитвайки се да блокира мощния украински радар с помощта на защитните бордови устройства. Чудо би било да успее, но все пак всяка спечелена от него допълнителна секунда бе направо безценна. Индикаторът на вградения дисплей показваше дванайсет километра до мишената. Сега прозорчето промени цвета си и замига в червено. Вече бяха почти в рамките на нормалния боен обхват до главната мишена — военновременната главна квартира на Украинския съвет на отбраната.

В командирските слушалки бръмна нов, по-различен, но по-силен сигнал.

— Изстреляни са две ракети земя-въздух — докладва навигаторът — … засечени сме радарно на автоматичен режим, системата ги разпознава като С-300. Започвам активни и пасивни отбранителни действия!

— Мамка му! — изруга майорът тихо.

Типът С-300 са сред най-модерните дългобойни ракети земя-въздух в украинския арсенал, на практика еквивалент на американските „Пейтриът“.

Машината затрептя, докато бордовите противоракетни автомати започнаха да изстрелват контейнерите с отражателните ленти. Това е вид взривяваща се недалеч зад самолета защита, тя просто за секунди образува облаци от малки свръхтънки пластмасови лентички с намагнетизирана повърхност и характеристики прецизно изчислени спрямо използваната от вражеския радар дължина на вълната. Заплетени в причудливи форми като фантасмагорични цветя, те постоянно се уголемяват, а задачата им е да отклоняват преследващата целта ракета. Дано да залъжат летящите след тях две С-300 — мислено си рече майорът.