Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Президентът Самюел Адамс Кастила въведе госта си в тъмния Овален кабинет и запали осветлението. С едната ръка разхлаби грижливо завързаната папионка, сетне разкопча официалното сако.

— Сядай, Бил, настанявай се — рече той и посочи едното от двете кресла пред мраморната камина в обширното помещение. — Да ти предложа едно питие?

Шефът на националното разузнаване Уилям Уекслър побърза да поклати глава в знак на отрицание.

— Благодаря, но ще откажа, г-н президент.

Стройният бивш щатски сенатор, който изглеждаше чудесно пред телевизионните камери, се усмихна, пускайки в ход целия си чар, очевидно надявайки се да омекоти отказа.

— Много вино се ля на вечерята тази вечер. Наистина си мисля, че още една чашка алкохол, какъвто и да е той, ще ми замъти главата.

Кастила кимна хладно и се усмихна вътрешно. В обществения кръг, канен на гости в Белия дом, имаше всякакви хора. Някои, изглежда, таяха убеждението, че на официални вечери на гостите винаги трябва да се дава достатъчно свобода, в случая — достатъчно алкохол, че да надпият цяло подразделение морски пехотинци, преди самите те да се окажат под масата. Разумните гости се въздържаха, не се поддаваха на изкушение и отказваха постоянното доливане на чашите — преди да е станало твърде късно. Онези, които не проявяваха нужната предпазливост, просто не бяха поканени следващия път, независимо от влиятелността им, богатството или популярността.

Кастила хвърли поглед към изящния стенен часовник от осемнайсети век, който тихичко тиктакаше над камината. Минаваше полунощ. Отново махна с ръка на Уекслър да се настани на креслото, а той седна в отсрещното.

— Първо искам да ти благодаря за готовността да останеш до толкова късно.

— Няма никакъв проблем, г-н президент — отвърна Уекслър с мелодичния си баритон на професионален политик и отново се усмихна, разкривайки два реда съвършени зъби.

Макар и да бе навършил шейсетте, лицето му бе гладко, почти без бръчки, тенът чудесен.

— В крайна сметка, за мен е удоволствие да работя за вас.

Кастила имаше известни резерви в това отношение. След поредица гафове и публични провали Конгресът най-накрая, и то неотдавна, бе съумял да прокара нужните закони за първата в течение на близо петдесет години голяма реорганизация в американската разузнавателна общност. Законодателството предполагаше и нов пост с ранг на министър — директор на националното разузнаване (ДНР). Теоретично той би трябвало да координира и направлява дейността на комплексната група правителствени разузнавателни институции — агенции, бюра, управления и служби, които бяха в постоянна конкуренция и съперничество. На практика обаче ЦРУ, ФБР, РАМО и АНС (Агенцията за национална сигурност) водеха люта бюрократическа война, за да ограничат максимално силата и пълномощията му.

Извънредно находчив и волеви човек бе нужен за този пост. Личност, която да надмогне цялата тази мощна институционна съпротива и Кастила вече изпитваше сериозни съмнения, че Уекслър е човекът за тази цел, още повече с необходимите воля и умствени възможности. Не беше голяма тайна, че бившият сенатор едва ли би бил първият президентски избор, но този път Конгресът се бе заинатил колективно и отказал да избере друг освен един от своите. Защото макар и с номинален контрол върху общия разузнавателен бюджет на стойност повече от четирийсет милиарда долара, директорът на националното разузнаване командваше огромна сума, а Сенатът и Камарата на представителите бяха заинтересовани на този пост да стои някой, когото да познават и на когото да имат доверие.

В Сената Уекслър бе представлявал малък щат в Нова Англия в продължение на повече от двайсет години. Бе натрупал голям законодателен опит, макар и че не бе се отличавал с нещо или блестял особено. Иначе се ползваше с репутацията на почтен, трудолюбив конгресмен, участник в няколко комисии, надзиравали дейността на въоръжените сили и разузнавателните институции. През всички тези години на държавна служба бе създал множество приятели и, разбира се, неколцина сериозни врагове.

В огромното си мнозинство Сенатът бе застанал зад неговата кандидатура като глава на американската разузнавателна общност с убеждението, че той е съвършеният избор. За Кастила обаче нещата стояха малко по-иначе — вътре в себе си той смяташе, че Уекслър е болезнено учтив, добронамерен будала. Което, с други думи казано, означаваше, че начело на цялата система бе сложен още един чисто бюрократичен слой. Едва ли това щеше да способства за провеждането на нужните реформи, целящи да рационализират и засилят управлението на американските разузнавателни операции.