Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Същата сложна техника и подробни мерки по сигурността бяха приложени спрямо предстоящите нови големи учения по периферията на Руската федерация и в близост с границите на Грузия, Азербайджан и отцепилите се централноазиатски републики. Всеки, който би задал неудобни въпроси във връзка с бъдещите интензивни маневри и отигравания на сложни бойни ситуации, щеше учтиво да бъде информиран, че Русия просто провежда „антитерористично учение“ на силите си за светкавично реагиране. А стане ли явна измамата, просто вече ще бъде доволно късно за каквото и да е. Съвсем късно.

Следван от съветника си полковник Кириченко, Дударев пъргаво слизаше по стълбището, издълбано зад бункера в склона на възвишението. В подножието търпеливо го изчакваше едър сивокос мъж. Подобно на Дударев и той носеше обикновено черно палто и бе гологлав въпреки хапещия студ. Президентът се обърна към съветника си.

— Пьотр, ти върви напред, подготви всичко за тръгването, аз скоро ще те настигна.

Полковникът кимна и продължи по пътя, без да се обръща назад. Част от служебните му задължения бе, да знае точно кога да се разкара, да усеща къде не бива да слуша или наблюдава какво прави неговият титуляр.

Щом Кириченко се скри зад дърветата, Дударев се обърна към сивокосия и го подкани.

— Е, Алексей, докладвай.

Алексей Иванов бе стар и верен другар от старото ведомство, в настоящия момент оглавяваше малко известен сектор в наследника на КГБ — Федералната служба за сигурност (ФСС). На разпространяваните от руското правителство официални документи отделът на Иванов бе наричан с доста скучно, дори бюрократично име — Сектор свръзка — специални проекти. Вътрешните хора обаче наричаха отдела 13-о управление и всячески се опитваха да се държат колкото се може по-далеч от него.

— Нашите приятели изпратиха знак, че ХИДРА влиза в действие, при това напълно по график — съобщи Иванов на руския президент. — Първите оперативни варианти вече вървят.

Дударев кимна и изгледа по-едрия си стар боен другар.

— Добре, Алексей, добре. Какво стана с онези случаи на изтичане на информация?

— Хм, те всъщност — тези случаи имам предвид — са блокирани, последиците елиминирани — намръщи се Иванов. — Поне така ми потвърдиха.

— Но ти не си сигурен? — попита Дударев и повдигна вежди.

Шефът на 13-о управление сви масивните си рамене.

— Нямам реални основания да се съмнявам в твърденията. Но признавам, че не ми харесва тази игра — да работим от разстояние.

Намръщи се още повече и добави:

— А може би е и опасна.

Дударев го потупа по рамото поощрително.

— Давай го по-весело, Алексей. Старата методика вече не върви, трябва да се съобразяваме с новите времена. Днес модата е в децентрализацията и разделението на властта, тоест споделянето й, нали така?

В следващия миг обаче очите му охладняха съвсем.

— Освен това ХИДРА е по-особено оръжие. Най-добре е такъв инструмент да използваш от безопасно разстояние, най-вече при възможността винаги да можеш да отричаш всичко и до край. Нали така?

Иванов кимна тежко.

— Това е вярно.

— Тогава продължавай по плана — нареди Дударев. — Графика го знаеш. Внимателно наблюдавай нашите приятели, особено ако подушиш, че има такава нужда. Но пряко не се намесвай, разбира се, ако няма друг изход. Ясен ли съм?

— Разбира се, заповедта е съвсем ясна — отвърна неохотно едрият мъж. — Само се надявам… дано вярата ти да се оправдае.

Тези думи развеселиха руския президент. Той повдигна вежди по типичния за него начин и подхвърли:

— Вяра ли казваш? — сега устните му потрепнаха в кратка, ледена полуусмивка. — Драги ми Алексей, такова нещо като вяра не съществува. Би трябвало да ме познаваш по-добре. Аз поначало не вярвам в нищо и в никой. Вярата е за глупаците и простите хора. Умният човек знае добре, че на практика светът го управляват фактите и силата.

Тбилиси, Грузия

Грузинската столица се намира в естествено създаден от природата амфитеатър, отвсякъде заобиколен с високи възвишения, на билата им се извисяват древни крепости, полусрутени манастири, растат гъсти гори. През ясни дни с добра видимост на северния хоризонт човек може да различи далечните, покрити с вечни снегове върхове на Кавказките планини, те ясно изпъкват на фона на бледосиньото небе.

Сара Раусет, кореспондентка на „Ню Йорк Таймс“, стоеше на балкона на стаята си в петзвездния „Мариот“ в Тбилиси, облегната на парапета му, и снимаше. Раусет едва бе надхвърлила трийсетте, но светлокестенявата й коса на места сивееше, а тя отдавна вече не правеше усилия да променя външния си вид. Затова изглеждаше по-възрастна от действителните си години, но пък и това си имаше своите достойнства: така излъчваше повече увереност в очите на отговорните редактори и потенциалните източници на новини. Стаята бе на последния хотелски етаж, така си я бе поискала. Затворила едно око, тя въртеше обектива на цифровия си фотоапарат, оглеждаше обстановката, преценяваше разстояния, ъгли, контрасти. Сетне бързо защрака, снимайки огромната тълпа хора на широкия, ограден с красиви дървета булевард долу.