Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Напълно е възможно — рече на глас Смит. — Не знам дали е вероятно, но е възможно.

— Разбрах — отвърна Клайн и линията затихна, но Смит не затвори и както и очакваше, шефът му се обади отново след по-малко от минута. — Ще ти уредя помощ оттук. Няма да е кой знае каква, тъй като времето е много кратко, но не ми се иска да стоиш там без никаква подкрепа. Можеш ли да останеш на място поне един час?

— Мисля, че няма проблем — кимна Смит.

— Добре. Обади ми се, преди да напуснеш участъка — рече Клайн, поколеба се за миг, сетне въздъхна. — И внимавай, Джон, не прибързвай със самоубийствени ходове. Направи каквото можеш. Аз докато направя нужното тук, може да мине цял век, нали знаеш?

Джон се засмя, той ли не познаваше стила на шефа?

— Ясно, сър, ще запомня — обеща той.

Мъж на средна възраст в дебело кафяво палто, кожена шапка, ръкавици и с огледални слънчеви очила излезе от главния вход на полицейския участък на „Конвикска“. Вървеше бързо в югозападна посока, всъщност към реката, без да се обръща назад. Недалеч от полицията, в тясна странична уличка го чакаше черен мерцедес с опушени прозорци. Макар че бе паркиран абсолютно неправилно, дипломатическите му номера и специалният знак на предното стъкло бяха пречка за намесата на пословично строгите надзиратели на движението, които не пестяха усилия и глобяваха безкомпромисно. Макар че денят бе мрачен, слънчевите щори на задния прозорец на автомобила бяха спуснати.

Със същата бърза, неспокойна походка мъжът стигна до мерцедеса, отвори страничната врата и се настани на шофьорското място. Свали шапката и слънчевите очила и със замах ги запрати на широката кожена седалка до себе си. С все още облечената в ръкавица ръка нервно поглади стърчащата си къса кестенява коса, видимо току-що подстригвана.

— Е, какво установи? — обади се мрачен глас от задната седалка.

— Общинската полиция не е освободила американеца поне засега — отвърна човекът на волана — румънец, чието име бе Драгомир Илионеску — и погледна в огледалото за задно виждане, едва различавайки фигурата на седящия отзад. — Но не и за дълго. Както и предположихте, запазили са му място в самолет, който излита днес следобед. За Ню Йорк през Лондон.

— С официална охрана ли ще се движи?

— Не, очевидно не. Чехите очакват той сам да си осигури транспорт до летището.

— Доколко може да се вярва на тукашния информатор? — попита гласът отново.

— Досега винаги е бил точен, значи може да се разчита на думите му — сви рамене румънецът. — Нямам основания да се съмнявам и този път.

— Чудесно — откликна фигурата отзад и зъбите й студено блеснаха в сумрака на купето. — Значи ще успеем да организираме вълнуващо пътуване на подполковник Смит. Уведоми целия екип. Всички незабавно да тръгват. Всеки си знае ролята.

Илионеску послушно посегна към автомобилния радиотелефон. Включи кодиращото устройство, понечи да набере, но се поколеба и запита:

— Необходимо ли е да поемаме риска? Искам да кажа, Петренко така и така е отстранен, откраднатите от него материали са унищожени в реката. Тоест главната задача е изпълнена. Имайки предвид това, какво значение има животът на един американски лекар?

Човекът отзад се наведе напред и излезе от сянката. Сега трудно проникващата през опушените стъкла бледа светлина заигра върху прясно бръснатия му череп. Грижливо опипа покрития си с превръзка разбит нос. През марлята бяха избили капчици съсирена кръв.

— Ти как мислиш? — ледено рече той. — Че този тип, който ме подреди така, е само лекар ли? Просто обикновено докторче?

Илионеску внезапно преглътна, при това с мъка.

— Е, питам те какво мислиш?

Вече леко запотен, румънецът поклати глава.

— Значи все пак малко загряваш. Това е добре. Е, какъвто и да е този човек на име Смит, сега ще му скроим дървено пардесю — заговори мъжът отзад и гласът му бе едва доловим, но мразовито заплашителен. — Освен това последните заповеди от Москва бяха съвсем ясни, нали? Без свидетели. Нито един. Може би помниш каква е санкцията за неизпълнение на заповед, а?

Мускулче се разигра внезапно около лявото око на Илионеску, в съзнанието му нахлу спомен за снимките на смазан и окървавен труп. И побърза да закима.

— Да, да. Помня.

— Тогава изпълнявай заповедите и не разсъждавай много — сопна се Георг Лис, мъжът с кодово име Прага едно, и се облегна отново, скривайки нараненото си лице в сянката.