Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Кога тръгваме? — запита без повече церемонии.

— Частният ми самолет е готов, най-много до три часа излитаме оттук — отвърна Малкович. — Но първо искам да закриеш всичките московски операции. И нареди на ключовите хора срещи извън Русия. Анулирам комуникационната система. Обаче незабавно изтрий всичките си файлове. Разбрано?

— Да — отвърна Брант, замисляйки се колко време би било нужно да изпълни всички тези нареждания, и след малко кимна — беше в рамките на възможностите му. — Може да се направи.

— Обаче да е стопроцентово сигурно — наблегна другият отсреща. — Няма повече да толерирам грешки!

Телефонът изпука и линията прекъсна.

Брант се завъртя на пети.

— Юрий! — викна той с висок глас. — Ела тук!

Откровено любопитен, едрият мъж с бръснатата глава почти дотича.

— Да?

— Имаме нови заповеди — енергично заговори Брант. — Аз се връщам в Москва веднага. Ти тук закривай каквото има и ме последвай когато можеш. И мястото да се хигиенизира, нали?

— Ами американците?

— Повече не са ни нужни — ще ги довършиш. Нали това ти казвам — да разчистиш — сви рамене Брант.

Със стегнати в китките ръце, но с развързани крака, побутвани от дулата на оръжията, Джон Смит и Фиона Девайн тръгнаха нагоре по стъпалата. Излязоха от подземието, за да застанат сред полуразрушените стени на квадратната църква с голямото, оформено като луковица кубе. През строшените прозорци и дупките в кубето влизаха белезникави струи сива светлина от захлупеното, навъсено небе. Неголеми цветни петна по покритите с мъх и зеленясал мухъл стени тук и там напомняха единствено за някогашните красиви и ярки стенописи на светци и сцени от Стария и Новия завет в църковния интериор. Останалата също тук и там прогизнала от влагата боя се белеше и падаше на покрития с мръсотии под. Всичко, което е било ценно — мраморният олтар, златните дарохранителници, полилеите и свещниците, — отдавна е изнесено от властимащи и мародери.

На изхода Брант неочаквано се извърна назад и иронично размаха ръка в жест на поздрав.

— А сега ще ви кажа сбогом, подполковник. И на госпожица Девайн също — рече той саркастично и зъбите му проблеснаха в полумрака. — Повече няма да се видим с вас.

Джон премълча, загледан в него с празен поглед и безизразно лице. Не проявявай страх, повтаряше си той вътрешно. Не давай на копелдака възможност да се зарадва. Погледна Фиона. И нейното насинено лице излъчваше същото безразличие и лека досада. Тя погледна към Брант с не повече интерес, отколкото би обърнал човек на някаква бръмчаща по прозореца досадна муха, и сетне отегчено извърна глава.

Леко раздразнен от тази демонстрация на презрение, сивоокият се обърна и излезе. И без това нямаше време да се занимава повече с тях. В църквата се чу как заработи запаленият двигател на форда му отвън. Моторът изрева и големите, дебели гуми изскърцаха по заледения и заснежен чакъл.

— Хайде тръгвайте! — изръмжа единият от двамата главорези, които бяха останали при тях, и махна с пистолета — деветмилиметров макаров — към по-малкия страничен сводест изход на църквата. — Ей оттук!

Смит го изгледа, без да се опитва да крие презрението си.

— Ами ако откажем?

Мъжът с бръснатата глава, когото Брант бе нарекъл Юрий, безгрижно сви рамене.

— Тогава ще ви застрелям тук. Все ми е едно.

— Правете каквото иска — отрони Фиона. — Ако не друго, купуваме си малко време. И поне ще имаме възможността да глътнем чист въздух.

Смит кимна в знак на съгласие. В края на краищата никаква съпротива тук или там нямаше да промени нещата. Съдбата им бе предрешена, пък може би наистина бе по-добре да умрат навън — под открито небе, отколкото тук, сред влажните, мухлясали стени.

Е, разбира се, най-добре би било да не умират, помисли си Джон кисело. Опита се да раздвижи китките и да охлаби жицата. Беше качествен, изолиран с гумирано покритие кабел. По принцип имаше някаква вероятност малко по малко да разхлаби възела с постоянно опъване и охлабване. Сетне въздъхна вътрешно. Би могъл да успее, ако разполагаше поне с десетина, дванайсет часа постоянна работа. За жалост продължителността на живота им в този миг най-вероятно се измерваше вече в минути, и то в най-добрия случай.

— Хайде! — грубо го подкани главорезът отново.

Другият мъж с него — по-нисък и с къса щръкнала нагоре кестенява коса — ги побутна отзад с дулото на автомата.

Смит и Фиона прекрачиха тесния праг и залитайки по няколкото каменни стъпала, се озоваха в нещо като малък двор със заснежено бунище. Тук навсякъде растяха бурени, някакви ниски храсти, на места и едва избили фиданки. Встрани се виждаха няколко пътеки. Виеха се между стари чепати дървета, водейки към тъмни купчини — тухли и камъни от разрушени сгради: някогашен параклис, малка болница, училище, трапезария, килии за монасите и други вероятно домакински сгради. Зад тези руини се виждаха извисяващите се останки от някога висока и здрава каменна ограда.