Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Смит се претърколи вляво и успя да се прикрие зад килнат надгробен паметник. В горната му част незнаен скулптор бе издълбал доста сполучливи образи на спяща майка с дете. Фиона го последва веднага. И двамата застинаха зад широката плоча на колене, навели глави, доколкото мястото позволяваше.

— Какво стана, по дяволите? — прошепна Фиона.

Очите й бяха широко отворени, лицето — силно пребледняло. По гладката й чиста кожа силно изпъкваха синините, ожулванията и одраскванията от жестокия побой на Брант.

— Бога ми, не зная — отвърна Смит, искрено озадачен.

Над буренясалото гробище легна тежка тишина. След малко Смит се осмели да надникне иззад плочата, опитвайки се да обхване с поглед околността. Гробището бе разположено в малка долчинка, заобиколено от склонове с лек наклон. Развалините на манастира се намираха на едно от съседните ниски възвишения. По съседните скатове растяха нарядко брезови и борови дървета.

Изведнъж Джон чу пукане на сухи клони и хрущене на сняг. Звукът идеше явно отблизо, някой недалеч от тях се опитваше да се движи леко, промъквайки се сред изсъхналите гъсталаци и трева. Досети се, че всъщност може би ги дебне оцелелият главорез на Брант. Той се намираше вляво и вероятно сега се опитваше да допълзи при тях, извивайки се като змия сред стърчащите кръстове, храсти и камъни.

Смит извърна лице към Фиона.

— Тръгнете натам — рече й той и кимна с глава вдясно, в посока, противна на тази, откъдето идваха подозрителният шум и прашенето на сухи растения. — Достатъчни са няколко метра… докато намерите достатъчно добро прикритие като тази плоча. Сетне вдигайте шум. Колкото се може повече шум. Става ли?

Фиона кимна безмълвно. И без да се бави повече, се претърколи странично и запълзя по замръзналата, вледенена земя и снега.

В същото време Джон запълзя вляво, опитвайки се да го прави максимално безшумно. Прекоси една вдлъбнатина и се доближи до два гроба. Единият от надгробните камъни се беше килнал и подпрял на другия. Спря се зад по-големия — тъмен на цвят каменен къс, и се заслуша внимателно. Шумът не секваше, чуваше се все същото шумолене и тихо пращене. Някой се приближаваше, пълзейки бавно по снега и високата изсъхнала трева.

Джон бързо се обърна по гръб и сви крака, притискайки ги плътно към гърдите и корема, готов да нанесе удар с тях. С малко късмет би могъл да има шанс. Всъщност издъни ли се, значи може да се смята за мъртвец.

Някъде вдясно нещо силно тупна, сетне още веднъж и още… и се чу жален и отчаян плач, изблик на краен ужас и безсилие. Разбра, че Фиона успешно си играе ролята, като се превъплъщаваше в панически уплашена жена и имитираше шумовете, които може да прави тя, опитвайки се да се измъкне от гробището.

Джон задържа дъх и застина неподвижно, изчаквайки.

Изведнъж иззад камъка се показа главата на Юрий — главореза на Брант. Лазеше по корем, извивайки се умело сред различните препятствия, плътно притиснал тяло до земята. Беше станал по-смел, съответно и по-невнимателен, решавайки, че вече знае позицията на американците, а в ръка държеше готовия си за стрелба деветмилиметров макаров.

В следващия миг очите на двамата се срещнаха, тези на мъжа с бръснатата глава се разшириха в изненада, а в това време краката на Джон излетяха като освободена здраво навита пружина и с всичка сила удариха лицето на противника. Чу се пращене на кости, кожата по лицето на руснака се нацепи и наоколо пръсна яркочервена кръв.

Смит ритна отново и отново.

Мъжът с бръснатата глава се извъртя странично и се сгърчи, успявайки да измести главата си от зоната на ударите. Джон зърна блесналите му в дива омраза очи, а под тях лицето му представляваше кървава маса разкъсана кожа, счупени кости и избити зъби. Влуден от болката, той успя да се изправи на колене, а сетне и на крака, като в същия миг насочи пистолета си в главата на Смит.

Тогава избумтя и трети пушечен изстрел. Идваше от тежка карабина, ехото се понесе плътно и се върна неколкократно в долчинката.

Ударен в гърба, руснакът изрева само веднъж, изпусна пистолета и се хвана за дупката в разпрания си корем. Раната беше голяма и грозна. После залитна, но не падна, а безжизнено увисна на надгробния камък. Главата му се залюля отстрани, ръцете му провиснаха във високата трева. По плочата се стече кръв, събра се в малка локва, оцветявайки белия заледен сняг в болезнено розово.

Бавно, усещайки силни болки в цялото тяло, Джон успя да се изправи до седнало положение. Отдръпна се от увисналото мъртво тяло, като се влачеше заднешком по земята, докато се опря на надгробната плоча на съседния парцел. Притисна глава в студения камък и с благодарност въздъхна, изчаквайки напрежението постепенно да го освободи от железните си обятия.