Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Ранди видя как един по един номерата започнаха да изчезват.

— Прочистват си базата данни — изтриват всеки разговор, получен или набиран от съответен номер.

— Аз пък мислех, че това е поначало невъзможно — подсвирна тихо Ранди.

Бенет кимна с глава и свали очилата.

— Да, така е, права си. Но става — ако имаш достъп до съответния софтуер и кодовите комбинации, които са в категорията на най-строго секретната информация и различните телекоми ги пазят като очите си.

— Е, кой би могъл да има такъв достъп, фактически на най-високо място?

— До този момент бих казал, че никой — поклати глава Бенет и се загледа в екрана, където информацията постепенно изчезваше. — Защото тези компании — телекомите — са в жестока конкуренция и никой никога не би споделил толкова деликатни данни. Най-малко кодовите комбинации.

— Значи трети фактор — замисли се Ранди на глас. — Някой извън тях, който е в състояние да пробие защитите им и да проникне където поиска.

— Може би — рече Бенет и я погледна загрижено. — Обаче всеки, който е в състояние да проникне в компютърните системи на тези телефонни компании така бързо и леко, ще може да си прави и с тях самите каквото си иска.

— Например?

— Например да посегне на корпоративните банкови сметки. Да задигне частна информация за десетки милиони потребители. Да повреди субрутерните мрежи така, че сетне да са нужни седмици трудоемка работа, за да се възстановят в работно положение за провеждане на разговори. И не се сещам още какво, но има и други възможности.

Ранди закима и се замисли дълбоко. След малко рече:

— Знаеш ли обаче какво излиза? С цялата си фантастична мощ на тяхно разположение какво са направили въпросните хора? Включили са собствената си обезопасена комуникационна мрежа в една такава система? Не е ли така?

— Така е — призна Бенет и наведе глава. — Права си — не разбирам истинския смисъл и целите им. Защо са правили толкова сложни комбинации, за да защитят само един човек, бил той и първокласен учен в областта на биооръжията?

— Започвам да си мисля, че тук има нещо по-голямо, за което ние не знаем нищо — отвърна Ранди мрачно и кимна към компютъра на Бенет. — Много по-голямо. Ти докъде бе стигнал, преди онези да анулират мрежата си?

— Не много далеч — призна аналитикът. — По едно време сметнах, че виждам известна светлина в тунела, но, честно казано, не мога да твърдя, че съм бил близо до сърцевината на проблема.

— Покажи каквото можеш — нареди Ранди.

Аналитикът бързо подреди резултатите от досегашната си работа и ги представи графично на екрана като поредици отделни кръгове — групи от очевидно свързани телефонни номера, — означени с по-дебели или по-тънки линии в зависимост от честотата на провежданите между тях разговори. Всеки кръг носеше и етикет с географското място, приблизително обединяващо групата номера.

Ранди внимателно разгледа представеното, разпознавайки повторението на някои схеми. Повечето проведени в рамките на тайната мрежа разговори по принцип започваха от едното от общо две места. Първото бе Москва и Ранди кимна с разбиране. Нямаше какво да се чудят, като имат предвид старите връзки на Вулф Ренке. Второто място обаче създаваше проблеми, най-вече защото не бе строго засечено географски. Тук имаше концентрация на множество разговори от и за Италия, особено с група телефонни номера, регистрирани официално в района на Умбрия, северно от Рим.

Умбрия? Ранди се замисли. Това бе хълмиста област със застроени по възвишенията стари градове, маслинови горички и лозя. Какво в Умбрия би могло да бъде свързано с Ренке и неговите приближени?

— Госпожице Ръсел, ако обичате за секунда.

Ранди се извърна. В залата бе влязъл един от младите офицери от управлението, придаден към берлинското посолство. Изражението му бе напрегнато. Както и убитата в нападението край вилата на Кеслер млада жена на име Карла, и този младеж бе от същото поколение — високоинтелигентни, но неопитни новаци, набързо преминали подготовка в Кемп Пиъри след терористичните нападения в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. с цел бързо преустрояване на човешките разузнавателни ресурси в ЦРУ. Напрегна се да си спомни името му и успя. Този симпатичен човек се казваше Флорес, Джеф Флорес.

— Какво има, Джеф?

— Нали ми възложихте да поработя върху обгорелия лист, който бяхте намерили у Ланге — обясни младежът тихо.

Тя кимна. Помнеше, че заедно с паспорта, портфейла и телефона бе измъкнала и парче обгорена, почерняла хартия. Това бяха веществените доказателства, оцелели в пожара и хаоса в Кеслеровата вила. Но пък като източник на информация този лист изглеждаше напълно безполезен. Още на пръв поглед се виждаше, че е прекалено обгорял, за да се чете нещо по него.