Робърт Лъдлъм - Московски вирус

В покой бяха стотици тежки машини, вече доста засипани от бързо падащия сняг. Хиляди бойци стояха строени покрай тях и чакаха сигнала за тръгване.

Внезапно откъм юг излетя бяла ракета и се разпръсна високо в заоблачения небесен свод. Старшите в строените дълги колони надуха острите си свирки. За секунди редиците сякаш се стопиха, танковите, оръдейните екипажи и пехотата се разпръснаха по машините.

Капитан Андрей Юденич с лекота скочи на корпуса на своя Т-90 и се вмъкна в люка на ниския закръглен купол. С постигнато в безбройни учения умение той нахлупи шлемофона и се включи в танковата радиосистема. Огледа се с очите на стар и опитен професионалист, провери всичко необходимо, включително и микрофона — внимаваше в какъв режим е поставен. Защото както и всички останали подразделения, събрани тук, така и 4-та гвардейска дивизия имаше най-строги заповеди да поддържа радиотишина.

За Юденич и неговите подчинени последните двайсет и четири часа бяха минали като насън — в постоянна трескава подготовка за атаката: зареждане с гориво, с муниции и храна, пълна проверка на поддръжката на всички системи. Танковите взводове се приготвяха за бой и това не беше на шега, войниците вече се досещаха. Никой не знаеше с точност защо се намират тук, обаче слуховете вече пъплеха във всички посоки на огромните, покрити с камуфлажни мрежи и друга защита лагери. Все по-често и с повече убеждение бойците разговаряха за предстояща война. А твърденията на някои от старшите офицери, че всичко това е само едно изпипано докрай с всичките му детайлни процедури учение, звучаха кухо и неубедително.

Капитанът вдигна глава — отгоре над колоните разцъфна втора ракета. Тази беше червена. Юденич опипа микрофона и заповяда:

— Готови всички. Водачи, пали!

В същия миг мощният дизелов двигател на Т-90 изрева и запали веднага, а околните машини последваха примера му, пригласяйки в оглушителния хоров тътен. Облаци гъст черен дим се понесоха над побелелите полета и заснежените гори.

След малко излетя и трета ракета — зелена. Това бе стартът.

Юденич нетърпеливо изчакваше предните танкове да потеглят, че и той да даде заповед за движение на своите водачи. И ето, една по една масивните стоманени грамади в колоната се раздвижиха и тежко потеглиха. Носеха се десетки различни металически звукове, тежките гъсеници заскърцаха и затракаха, чудовищните машини се понесоха в южна посока. Отиваха към нови райони за съсредоточаване, вече в достатъчна огнева близост спрямо украинската граница.

До началото на войната оставаше малко време: беше започнало обратното броене.

Рим

Летище „Чиампино“ е в околностите на Рим, просто на петнайсетина километра разстояние от центъра на града. Не е голямо, има само една писта, а наоколо са разположени разорани нивя, паркове, фермерски домове, извънградски къщи и жилищни блокове и предприятия от леката промишленост. Засенчено някак си от по-големи събратя като „Фиумичино“, днес то се използва само от нискобюджетните компании, и то да приема главно международни чартърни полети и по-малки машини — частни, фирмени, но също и държавни.

Някъде малко след три часа следобед местно време иззад облаците се показа двумоторен фирмен реактивен самолет, за кратко време последва въздушния коридор точно над „Виа Апия Нуова“, направи заход, започна да снижава и се насочи за кацане на летището. Приземи се точно и сравнително бързо, след като прелетя над граничния маркер, плъзна се леко по пистата и намали ход, сетне подмина неголемия терминал, който обслужва пристигащите и заминаващите чартърни полети.

Стигна чак до другия край на пистата, там сви вляво и спря пред бетонна рампа, обичайно използвана от товарни машини. Паркирани встрани стояха два мерцедеса.

От самолета слязоха осем души. Бяха в зимни дрехи, шестима вървяха около седмия — видимо по-възрастен, побелял мъж, който веднага се насочи към чакащите черни лимузини. Осмият човек — доста по-висок и русокос — се отдели от групата и тръгна да пресрещне запътилия се към нея италиански митнически служител.

— Вашите документи, синьор? — учтиво попита италианецът.

Русокосият бръкна във вътрешния джоб на палтото и извади своя паспорт и други документи.

Усмихнат приветливо, италианецът ги прегледа бързо и с очите на професионалист.

— О! Виждам, че сте прикрепен към ЕЦПН. Ние често обслужваме негови хора тук, на нашето летище. Кажете ми, моля, каква работа имате с центъра?