Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Среброкосият побърза да захлопне капака на ковчега и извинително заговори:

— Знаете, той, резервоарът, бензиновият де… избухнал след удара и ето вижте… в пожара… Май че трябваше първо това да кажа, аз съм виновен.

И веднага пристъпи към втория ковчег, изваждайки джобното ножче.

— Стой — задъхано го спря Сергунин, като бършеше уста с опакото на ръката и отчаяно махаше с другата, в която държеше пистолета. — Давай бързо, качвай тези ужасии на самолета и се разкарвай от летището!

Сетне с усилие прибра оръжието и се огледа, търсейки с поглед подходящо място, където с достойнство ще може да си избърше унизително изцапаните ботуши. Еднакво погнусени, сержантът и милиционерите му побързаха да си намерят някаква друга работа около останалите на площадката товари. А когато катафалката потъна в съседната тъмнина след десетина минути, нито Сергунин, нито подчинените му успяха да забележат, че на волана сега не беше същият човек. Там седеше доста по-нисък мъж, при това със светлокестенява коса.

Час по-късно машината на „ТрансАтлантик Експрес“ бе вече във въздуха и летеше в западна посока на височина над трийсет и пет хиляди фута над потъналата в мастилен мрак руска земя. Облечен в униформа на „ТрансАЕкс“, Олег Киров със замах отметна поставената над двата ковчега специална карго мрежа. Сетне приклекна до единия от тях и бързо започна да отвива гайките на болтовете в долната му част. След минута и нещо бе свършил тази работа и прибрал гайките в джоба. После извади къс и плосък, подобен на длето инструмент и умело го вмъкна под ръба на горния панел. Цялата горна част отскочи като на пружина и разкри майсторски направеното отдолу скривалище с размери метър и осемдесет на шейсет сантиметра и височина не повече от трийсетина.

Извивайки се като червей, от тясното помещение с мъка се измъкна Фиона Девайн и седна на пода на самолета. Носеше кислородна маска с малък метален цилиндър. Киров й подаде ръка да се изправи и помогна при свалянето на маската.

— Добре ли си?

— Ще оживея, Олег — с труд се усмихна тя и кимна слабо. — Обаче ако досега не съм страдала от клаустрофобия, отсега нататък ще си имам проблеми с нея.

— Ти си голяма работа, Фиона — каза Киров напълно сериозно и я целуна по челото, сетне се извърна да отвори скривалището и във втория ковчег. — Направо ще засрамиш мъжете.

Джон Смит изпълзя през отвора и направо падна на пода. Цялото си тяло усещаше като потопено във вряла вода — навсякъде го болеше, имаше множество охлузвания и дребни рани, невероятна мускулна треска. Здравата го бяха омачкали последните перипетии с главорезите на Брант. Примигвайки, той смъкна кислородната маска и дълбоко пое дъх. Веднага забеляза, че Киров и Фиона го гледат загрижено, и насили ведра усмивка на лицето си.

— Никога вече — рече той с искрен апломб. — Казвам ви, че никога повече няма да стане. Не си заслужават икономиите!

Двамата не разбраха смисъла на казаното и се спогледаха въпросително.

— Какво искаш да кажеш, подполковник? — запита Фиона след малко.

Смит се изправи до седнало положение и махна с ръка, описвайки полукръг, като сочеше скъсеното пространство на скривалището в ковчега.

— Никога повече няма да пътувам във втора класа — повтори част от казаното и се усмихна. — Край на икономиите. Ще си доплащам за първа или бизнес класа, нали така?

Киров се засмя.

— С удоволствие ще предам оплакванията ти на ръководството, Джон — откликна той, а после изведнъж стана сериозен. — Пък може и ти да го направиш лично, а? Ако си готов?

— Да не би да имаш обезопасена връзка с отдела? — почти подскочи Смит.

— Имаме, да — гордо отвърна Киров и кимна към пилотската кабина. — Включил съм се в системата на „ТрансАЕкс“, като използвах наш скрамблер 4 4 Електронно устройство, което обърква комуникационните сигнали и ги прави неразбираеми без съответен приемник, респективно декодер. — Бел. прев. . Господин Клайн очаква обаждането ти.

Забравяйки болки и неудобства, Смит се изправи и пристъпи към Фиона, а Киров застана зад тях и с негова помощ двамата закуцукаха напред. Малко по малко стегнатите им изтръпнали мускули се раздвижиха и болката започна да отминава. В момента когато стигнаха кабината, Смит се чувстваше доста по-добре.

Първият и вторият пилот бяха на местата си, очевидно заети с управлението на машината. И се направиха, че не забелязват неочакваните си „гости“.

— Значи, що се отнася до двамата летци, те просто нищо не знаят — ние не съществуваме — тихо обясни Киров. — Така е по-безопасно за самите тях.