Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Въпреки всичко очите на Сергунин се свиха подозрително. Всеки в митницата може да бъде подкупен, — колко му е. Този номер с ковчезите изглеждаше прекрасна комбинация за прекарване на двама търсени от властите шпиони през границата и вън от Русия. И то на борда на машина, която отлита за Франкфурт, сетне за Канада и накрая за САЩ. Замисли се, поставил ръка върху кобура на кръста. Големи награди бяха обещани за онзи, който залови търсените американски шпиони. Да не говорим за наказанията, евентуално очакващи офицера, който пък би ги изпуснал. Затова при дадените обстоятелства всяка предпазливост би била оправдана, дори и излишната, дори и престараването.

Офицерът изчака служителят на моргата да си свърши работата по свалянето на ковчезите докрай. И тогава се приближи до едрия и висок среброкос мъж, който бе извадил червена носна кърпа и задъхано попиваше потта от лицето си.

— Само вие ли отговаряте за този товар? — строго запита Сергунин.

Едрият мъжага разтърси глава, избърса чело още веднъж и прибра кърпата. Сетне любезно отговори:

— Точно така, господин старши лейтенант. Двайсет години съм на тая работа и досега никой от клиентите не се е оплаквал, знаете.

— Значи шегичките си ги зарежи за друг път и покажи документите за тези тук… хм, трупове — сопна се Сергунин.

— Разбира се, веднага, винаги най-точно изпълнявам нарежданията на властите — заговори другият и измъкна отнякъде плоска дъсчица, на която с големи щипки бяха закачени няколко листа. — Моля, заповядайте — сам вижте, че всичко си е наред.

Сергунин зачете документите с най-скептичен вид. Според тях ковчезите съдържаха тленните останки на загинало при автомобилна катастрофа семейство — съпруг и съпруга, доста възрастни хора. И двамата бяха руски граждани, но децата им — понастоящем имигранти в Канада — бяха направили нужното и заплатили труповете на родителите им да бъдат пренесени за погребение на канадска почва.

Милиционерският офицер се намръщи. Тази история му се струваше доста лековата. Изгледа среброкосия шофьор и му подхвърли снопа документи.

Искам да се отворят за оглед — нареди той.

— Да ги отваряме ли? — зяпна изненадан едрият служител.

— Чу ме добре, нали? Изпълнявай! — отсече Сергунин и измъкна пистолета от кобура, едновременно сваляйки предпазителя.

С другата ръка повика сержанта и подчинения му взвод при себе си и даде заповед да обкръжат колата и количката с ковчезите.

— Отваряй! — повтори той заповедта. — Веднага!

— Добре, добре, г-н старши лейтенант — бързо заговори среброкосият. — Щом трябва, изпълняваме, така сме учени, нали? Само не се ядосвайте.

Сви рамене и погледна към групата мълчаливо изчакващи милиционери, сетне добави:

— Искате да надникнете, добре, нямам нищо против. Само че съм длъжен да ви предупредя — това вътре не е приятна гледка за гледане. И двамата са хм… доста разложени, знаете. Факт. Челно сблъскване на техния автомобил с рейс. Нищо не можаха да направят нашите козметички, само дето малко позацапаха нещата, да.

Сергунин го изгледа студено и не обърна внимание на думите. Пристъпи напред и силно почука с дулото на служебния пистолет върху по-близкия до него ковчег.

— Започни с този. И давай по-бързо!

Едрият въздъхна и започна да изпълнява нареждането. Първо разряза митническите ленти с джобното си ножче. Сетне започна да разкопчава стягащите скоби една по една. Преди да продължи с отварянето на капака, се извърна и попита офицера през рамо:

— Наистина ли искате да гледате това?

Сергунин изпухтя ядосано и леко замахна с пистолета.

— Хайде отваряй и стига приказки!

С последно красноречиво свиване на раменете едрият мъж повдигна капака.

Сергунин пристъпи и за миг впери очи в ковчега, сетне силно пребледня и сам заприлича на смъртник. Пред него се откри така жестоко осакатен и обгорен труп, че дори не бе възможно да се каже това жена ли е или мъж. Празни очни дупки и оголени в страховита усмивка зъби сякаш му се хилеха от череп, само отчасти покрит с почерняла кожа и няколко косъма отгоре й. Сгърчени, изсъхнали като на мумия ръце, екстремната жега на пожара превърнала пръстите в злокобно закривени като на хищна птица нокти. Те бяха леко повдигнати над тялото, завинаги замръзнали в тази поза, сякаш отправящи последна, гротескна молба за помощ.

Старши лейтенантът усети надигащата се в устата му течност късно, задави се и се извъртя рязко и все пак повърна върху ботушите си и бетонната площадка. Сержантът и групата милиционери отстъпиха назад с извърнати лица.