Робърт Лъдлъм - Московски вирус

Облечен в сив шлифер, с посивяло от страх лице, Бернхард Хайхлер коленичеше пред високия олтар. По едно време се прекръсти, изправи се и влезе сред седалките. Там си избра една и отново падна на колене, свел глава в дълбоки, мъчителни размишления.

Някъде встрани по каменния под проехтяха стъпки. Изглежда се приближаваха, а Хайхлер затвори очи, усетил лудия бяг на сърцето си — щеше да се пръсне, горкото. Моля те, Боже мили, мислеше той отчаяно, моля те, помогни горчивата чаша да ме отмине. Прехапа устни, внезапно прозрял гротескното богохулство на собствените си мисли. Най-малко той от всички люде на това Божие място има право горещо да повтаря наситената с болка Христова молба. Защото той — Хайхлер — е Юда. Да, това е думата — предател.

Знаеше, че тепърва предстоят още предателства. Имаше тази възможност — беше старши офицер във Федералната служба за защита на конституцията. А ФСЗК е главната германска контраразузнавателна институция, еквивалентът на британската МИ-5. Достъпът на Хайхлер до държавни тайни и свръхсекретна информация бе почти неограничен — можеше да надникне кажи-речи навсякъде, и в някои от най-стриктно пазените правителствени секретни материали.

Някой се вмъкна в задния ред, седна на място зад него.

Хайхлер понечи да вдигне глава.

— Не се обръщайте, хер Хайхлер — обади се приглушен мъжки глас. — Точен сте на срещата. Поздравявам ви.

— И без това избор не съм имал — вдървено рече Хайхлер.

— Това е вярно — съгласи се гласът. — Превърнахте се в наш длъжник в момента, в който взехте парите. И ще си останете такъв до деня на смъртта си.

Хайхлер болезнено примигна, сякаш някой го зашлеви. Шест безкрайни години бе страдал и живял в страх, очаквайки деня, когато неговите благодетели ще поискат услуга в замяна на неговия дълг. Шест години все се бе надявал този ужасен миг никога да не дойде.

Но ето, този ден най-сетне бе дошъл.

— Какво искате от мен? — измърмори Хайхлер.

— Дар — отвърна мъжът и в гласа му сякаш прозвуча веселие. — Зад олтара се намира ковчежето с мощите на Тримата влъхви, нали така?

Офицерът от ФСЗК кимна и потрепери. Боже мой! Ковчежето бе обсипана със скъпоценни камъни златна кутия и в нея според мнозина се пазеха реликвени останки от тримата влъхви — мъдреците от Изтока, донесли дарове за отрока Исус. Пренесени от Милано през дванайсети век и оставени за съхранение в катедралата, те бяха най-голямата й ценност и богатство, всъщност и причина за самото й построяване.

— Успокойте се, това е шега — обади се гласът. — Няма нужда да ни носите реликви, злато, ливан или смирна. Искаме само онова, което е изцяло във възможностите ви, хер Хайхлер. Информация.

Нещо тупна върху съседната седалка и стресна и без това потрепващия контраразузнавач.

— Отворете молитвеника!

Хайхлер изпълни нареждането с треперещи ръце. В томчето бе поставен лист, а на него бе написан телефонен номер от дванайсет цифри.

— На този номер ще изпратите с факс исканата от нас информация. Това трябва да стане през следващите два часа. Ясен ли съм?

Хайхлер кимна и неохотно извади листа, за да го прибере в страничния джоб на шлифера.

— Но каква точно информация ви е нужна?

— Регистрационните данни и номерата на всички превозни средства, които в момента се използват от Берлинското бюро на американското Централно разузнавателно управление.

Хайхлер буквално застина, усещайки как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Но т-т-това е н-н-невъзможно! — заекна той.

— Точно обратното — мразовито отвърна човекът зад него. — Абсолютно детска играчка за високопоставен служител от секция V на ФСЗК. Човек като вас, хер Хайхлер.

Настъпи кратка пауза, сетне гласът продължи да изрежда факти с удивителна точност.

— Секция V надзирава и държи връзка с всички чуждестранни разузнавателни организации, които оперират на немска земя, най-вече тези от приятелски и съюзнически страни като САЩ. Офицерите за връзка на тези институции редовно снабдяват вашата секция с пълна информация относно използваната от тях техника и екипировка, имената на действащите на място полеви агенти и други аспекти на тайните им операции в рамките на вашите граници. Не е ли така?

Хайхлер неохотно кимна в знак на съгласие.

— Значи сте в състояние да се доберете до исканата от нас информация, следвайки нашите инструкции?

— Но рискът е огромен! — почти проплака Хайхлер, засрамен от паническите нотки в гласа му.