Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Моля да ме извините — намеси се Фиона. — За какво голямо проучване говорите?

— Ей сега ще ви покажа — отвърна Воронов и се запъти към другата стая.

Остави вратата отворена и те чуха, че рови някъде, шумолеше хартия и други неща. Върна се с голям, красиво оформен благодарствен документ, подобен на диплома, и го подаде на Смит.

Джон се зачете в изящния шрифт, а Фиона застана до него и също впери очи в текста. По същество той изразяваше благодарност на семейство Воронови за „жизненоважното им участие в изследването на генезиса на славянските народи, проведено от Европейския център за проучване на населението“ . Носеше дата от предната година.

Двамата с Фиона се спогледаха, стреснати. Тя бавно кимна, вече разбираше за какво става дума. Някой е събирал ДНК от тези хора, сто на сто и от други, и то само месеци преди седемгодишният Михаил Воронов да развие абсолютно неизвестна до този момент болест. Заболяване фатално, което унищожава органи и системи в човешкото тяло.

Смит замълча за миг, все така взрян в документа, който държеше в ръце. Очите му бавно се присвиваха. Е, най-сетне се досещаше какво трябва да търсят отсега нататък.

Летище Цюрих

Николай Нимеровски се поспря за миг на вратата на бар „Алпенблик“ и внимателно огледа посетителите. Търсеше човека за връзка. Очите му вещо пробягаха по повечето насядали по масите клиенти — предимно пътуващи сами бизнесмени. Спряха се на блед сивокос мъж, също сам на маса. Човекът четеше вчерашния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, широко разперен пред него — така че и от по-далече да се вижда кой е вестникът. Нимеровски се придвижи напред и навътре, колкото да забележи черното кожено куфарче на мъжа — абсолютно същото като неговото — и карфицата на ревера на обикновеното му синьо спортно сако — стилизирана двойна спирала на ДНК.

Руснакът пристъпи отново, този път усещайки как пулсът му се ускорява. Години наред бе работил в 13-о управление на Иванов и имаше огромен опит, както и отлично развито чувство за предпазливост. Спря пред сивокосия мъж и сочейки празния стол, учтиво запита:

— Прощавайте, може ли?

Другият повдигна очи от вестника и грижливо го огледа. Сетне бавно рече:

— Разбира се. Аз сега ставам. Машината ми излита скоро, транзитен полет.

Първата част от паролата. Нимеровски кимна, усетил сложеното на предпоследната дума ударение. Настани се, остави куфарчето под масата до това на съседа и отвърна:

— И аз няма да се бавя. Моят полет предвижда само кратък престой в Цюрих. То светът стана съвсем малък, връзките са толкова лесни вече, нали?

Другият кимна — беше чул втората част.

— Така е, приятелю — отвърна, сгъна си вестника, без да бърза, и взе едното от куфарчетата.

Сетне се изправи и след учтиво, незаинтересовано кимване закрачи към изхода.

Нимеровски изчака няколко минути, преди да вдигне и отвори оставеното от другия куфарче. Съдържаше сноп документи, бизнес списания и неголяма сива пластмасова кутия с надпис SC-1. Руснакът знаеше, че отвътре тя е отлично уплътнена и съдържа малък стъклен съд. Затвори куфарчето.

В същия миг по уредбата се обади приятен и учтив дамски глас.

— Дами и господа… — заговори гласът на немски, сетне повтори цялото съобщение на френски, италиански и английски. — … полет 3000 на „Суис Еър“ по направление Ню Йорк — летище „Джон Ф. Кенеди“ без спиране, е готов да приеме пътниците си.

Руснакът се изправи и напусна бара. Със себе си носеше уникалния вариант на ХИДРА, предназначен за президента Самюел Адамс Кастила.

Кьолн, Германия

Сутринта вече преваляше. Валеше неспиращ леден дъжд, биеше по високите близнаци — камбанариите на огромната кьолнска катедрала. Плътната пелена на дъжда скриваше кубетата от погледите на забързаните по паважите около храма хора. В катедралата се навъртаха неколцина упорити туристи, обикаляха централните й части и се дивяха на множеството й безценни съкровища — сред тях прекрасни витражи, великолепно изваяни каменни и мраморни статуи и древно дървено разпятие, наречено Кръстът на Геро, на възраст поне хиляда години. На различни места коленичеха самотни ревностни богомолци, навели глави в безмълвно преклонение. Други палеха свещички и бързаха да излязат, връщайки се отново в натовареното си работно ежедневие. С изключение на тази шепа хора огромното, наситено със сенки вътрешно пространство бе почти пусто и изглеждаше замръзнало в неосезаема, вечна тишина.