Робърт Лъдлъм - Московски вирус

— Татяна ми каза, че сте учени — рече Воронов бавно. — Към Обединените нации, така ли? Изследвали сте болестта, която отнесе нашето момче…

Смит кимна.

— Точно така, господине. И ако ни разрешите, бихме искали да зададем на вас и на съпругата ви някои въпроси относно начина на живот на вашия син и здравето му изобщо. Отговорите ви може би ще ни помогнат да намерим противодействие на заболяването, преди то да е унищожило и други деца в цял свят.

— Да — просто отвърна мъжът и се опита да преглътне сълзите си. — Ще направим каквото можем. Не бива и други да страдат както нашия Мишка.

— Благодаря ви — тихо отвърна Смит.

Сетне докато Фиона си водеше записки, Смит започна подробен и мъчителен за двамата руснаци разпит относно минали заболявания и здравни проблеми — техни и на сина им. Опитваше се да открие нещо ново за мистериозната болест и да подходи от ъгъл, по-различен от тези на Петренко и Веденская.

Родителите отговаряха пълно и търпеливо, макар че във въпросите на Смит и двамата разпознаваха вече питани и от множество други хора неща.

Да, Михаил бе преболедувал типичните за Русия детски болести — заушки, скарлатина, обичайните грипни епидемии. Иначе поначало си е бил здраво, нормално щастливо дете. Никой от родителите не бе употребявал наркотици, макар и бащата срамежливо да призна, че си „попийвал повечко от време на време“. Не, никой от близкото и по-далечно семейно обкръжение не е боледувал от сериозни хронични болести — като например рак, не е имал вродени дефекти или инвалидност в резултат на заболяване.

Единият от дядовците бе загинал сравнително млад при инцидент с трактор в колективизирано селско стопанство. Останалите възрастни роднини бяха доживели до седемдесет и осемдесет години, преди да заболеят от типичните за старостта болести и да получат инфаркт или инсулт, или да починат от тежка пневмония.

Мина доста време в този разговор, накрая Смит замълча, абсолютно потиснат и разочарован. До нищо съществено не бяха стигнали — нещо, което поне отчасти да обясни защо и как Михаил Воронов бе заболял и починал от неизвестната болест. Какво свързваше това момче с останалите разболели се от нея в Москва хора?

Джон се смръщи, а мислите му препускаха. Подозираше, че отговорът, какъвто и да бе той, е свързан с генетика и биохимия. А за да се провери тази теория, бе нужно да се направят кръвни, тъканни и ДНК изследвания на живите роднини. Това обаче би наложило нормален достъп до модерни лаборатории, където има нужната апаратура. И макар и Олег Киров да твърдеше, че е в състояние да препрати на Запад всичко, което те биха могли да съберат като медицински материал, такава задача би изисквала време. Резултатите от пробите също щяха да отнемат време — с каквото те не разполагаха.

Смит въздъхна. Е, повтаряше си той, когато ти е останал само един куршум, по-добре използвай и него, надявайки се на най-доброто.

Немалко облекчение обаче изпитаха с Фиона, когато родителите на Михаил Воронов се съгласиха да направят въпросните изследвания. Джон постоянно се бе опасявал, че ще ги спре нерядко срещания в хората страх от боравене с игли и от други манипулации.

— Какво друго биха могли да сторят в създадената ситуация? — тихо шепнеше Фиона, докато помагаше на Смит да извади и подреди нужните спринцовки, игли, памук, превързочни материали и другите доставени от Киров от черния пазар инструменти. — Така поне придават истински смисъл на живота си… Всъщност сега имат конкретна възможност да направят нещо реално срещу убилата детето им болест. За подобна възможност повечето родители биха били щастливи в огъня да влязат. Не е ли така?

Смит кимна и отново изпитвайки угризения, се обърна към Воронови.

— Да започнем с ДНК пробите… — рече той и им подаде специализираните дълги тампони. — Вижте сега как става това…

За негово учудване още преди да е обяснил нещата, и двамата руснаци започнаха манипулацията с натривка на вътрешната страна на устата. Вече знаеха как се вземат меки тъканни клетки, най-полезни за това изследване.

— Правили сте това и по-рано, така ли? — запита той тихо, все така удивен.

Родителите кимнаха.

— О, да — отвърна бащата и сви рамене. — За голямото проучване.

— И нашият Мишка също — допълни майката и в очите й бликнаха сълзи. — Само как се гордееше онзи ден. Нали, Юрий? Помниш ли?

— Помня — отвърна руснакът и избърса очи. — Как да не помня. Нашият Миша бе умно и храбро момче…