Камила Лекберг - Проповедникът

Брита потупа пискуна си по бузката и бе възнаградена с усмивка. Бузите на Лиса победоносно пламнаха и тя въпросително погледна Ерика. Но сега границата бе премината. Сега вече започваше война.

– Няма друго. Или ще ядеш това, което е пред теб, или го остави.

– Но, Ерика, мила, мисля, че си несправедлива. Кони, обясни ѝ как постъпваме у дома, каква е нашата възпитателна политика.

Тя дори не изчака отговора му.

– Не принуждаваме децата си за нищо. Това пречи на развитието им. Иска ли моята Лиса нещо друго, смятаме за правилно да го получи. Искам да кажа, че и тя е индивид с права като всички нас. Как щеше да ти хареса, ако някой те принуди да ядеш нещо, което не искаш? Не смятам, че ще приемеш.

Брита се изказа с най-милия си глас на психолог и внезапно Ерика усети, че мярката е прехвърлена. С ледено спокойствие тя взе чинията на детето, вдигна я над главата на Брита и после я обърна. Надолу. Удивлението от посипалите се върху косата ѝ и под ризата ѝ задушени макарони накараха Брита да замлъкне по средата на изречението.

Десет минути по-късно вече ги нямаше. Вероятно за да не се върнат никога. Възможно бе да я вкарат в черния списък на цялата рода, но дори и при най-добро желание Ерика не би могла да твърди, че съжалява. Хич не се и срамуваше, въпреки че поведението ѝ в най-добрия случай можеше да се определи като детинско. Но усещането, че е намерила отдушник на понесеното през двудневното им посещение, бе фантастично и тя нямаше никакво намерение да моли за извинение.

Останалата част от деня планираше да прекара на дивана на верандата с хубава книга и първата чаша чай за лятото. Животът изведнъж ѝ се стори по-светъл.

Въпреки че бе оскъдна, разкошната зеленина на остъклената му веранда би могла да се сравнява с най-добрите градини. Всяко растение бе отгледано грижливо от семе или фиданка и благодарение на лятната горещина сега атмосферата бе близка до тропическата. В един ъгъл на верандата бе засадил зеленчуци и нищо не можеше да се сравни със задоволството да си откъсне домати, лук и дори пъпеши и грозде, отгледани от собствената му ръка.

Къщата бе на "Дингълвеген", при южния вход на Фелбака. Беше малка, но функционална. Верандата му стърчеше като зелен удивителен знак сред доста по-скромните насаждения на обитателите на съседните къщи.

Само когато седеше навън на верандата, не усещаше липсата на старата си къща. Онази, в която бе израснал и в която после създаде своя дом със съпруга и дъщеря. Сега и двете ги нямаше и болката бе нараствала със самотата, докато един ден не осъзна, че е време да си вземе сбогом с къщата и с вградените в стените ѝ спомени.

Разбира се, сегашната къща нямаше душата, която обичаше в старата, беше някак безлична, но тъкмо това лекуваше болката в гърдите му. Сега мъката му не беше толкова остра, приличаше повече на глух тътен.

Когато Муна изчезна, помисли, че Линеа ще умре от скръб, но макар и болнава, тя се оказа по-жилава, отколкото бе предполагал. Живя още десет години. И то заради него, в това беше сигурен. Не искаше да го оставя сам с мъката. Всеки ден се бореше с живот, който и за двама им беше съществуване в сянка.

Муна бе светлината на техния живот. Появи се, когато и двамата се бяха отказали от надеждата за деца. И цялата любов, на която бяха способни, се въплъти в светлокосото, весело същество, чийто смях палеше малки огньове в гърдите им. Да изчезне просто така, бе немислимо. Все едно да угасне слънцето. И да се срине небето. Но не се случи нищо такова. Животът продължи, както обикновено, независимо от тяхната скръб. Хората се смееха, живееха и работеха. Но Муна я нямаше.

Дълго време се надяваха, че може би я има някъде. Че може би живее живот без тях, че сама е избрала да изчезне. Същевременно и двамата знаеха каква е истината. Второто момиче бе изчезнало малко преди това и съвпадението бе твърде голямо, за да се самозалъгват. Освен това Муна не беше момиче, което съзнателно да им причини болка. Беше мила и обичлива, грижеше се за тях.

В деня, в който си отиде и Линеа, получи окончателно доказателство, че Муна е на небето. Болестта и мъката бяха смалили любимата му съпруга, останала бе само сянката ѝ, и както лежеше там в леглото и държеше ръката му, той разбра, че ще остане сам. След часове на бдение тя стисна за последен път ръката му и после на лицето ѝ се разля усмивка. Светлината, пламнала в очите на Линеа, не бе виждал повече от десет години. Откакто за последен път бе погледнала Муна. Линеа прикова поглед някъде зад него и умря. Тогава той вече беше сигурен. Линеа бе умряла щастлива от това, че дъщеря им я посреща някъде в тунела. Така самотата му стана по-поносима. Сега поне двете, които най-много бе обичал, бяха заедно. Беше само въпрос на време и той да се присъедини към тях. Очакваше този ден, но дотогава негов дълг бе да живее според силите си. Бог не е много милостив към изменниците и той не смееше да направи нищо, което да изложи на риск мястото му на небето, до Линеа и Муна.