Камила Лекберг - Проповедникът

Почукване на вратата прекъсна меланхоличните му мисли. С усилие се надигна от креслото и подпирайки се на бастуна, си запроправя път през зеленината до антрето и входната врата. Сериозен млад мъж стоеше отвън, с ръка, вдигната да почука още веднъж.

– Алберт Тернблад?

– Аз съм. Но не желая нищо, ако продавате каквото и да е.

Мъжът се усмихна.

– Не, нищо не продавам. Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията. Дали мога да вляза за малко?

Алберт не отговори, но се отмести, за да го пропусне да мине. Поведе го навън към верандата и му посочи място на дивана. Не го попита за какво е дошъл. Нямаше нужда. Това посещение бе очаквал повече от двайсет години.

– Какви прекрасни растения. На това му се казва да имаш зелени пръсти.

Патрик нервно се засмя.

Алберт не каза нищо, но кротко погледна полицая. Разбра, че не му е лесно да стигне до въпроса, но всъщност не трябваше да се безпокои. След всички тези години на очакване бе само от полза най-сетне да научи истината. Достатъчно бе жалил.

– Ами... намерихме дъщеря ви.

Патрик се прокашля и продължи:

– Намерихме дъщеря ви и можем да потвърдим, че е била убита.

Алберт само кимна. Същевременно почувства, че в душата му настъпва мир. Най-после ще има гроб, на който да ходи. Щеше да я положи до Линеа.

– Къде я открихте?

– В Кралската клисура.

– Кралската клисура? – Алберт смръщи чело. – Ако е била там, как така не са я намерили по-рано? Толкова много народ ходи нататък.

Патрик Хедстрьом му разказа за убитата немска туристка и че вероятно са открили и Сив. Че според тях някой е пренесъл нощно време Муна и Сив, но те всъщност са почивали някъде другаде през всичките тези години.

Алберт не се движеше много из обществото, така че не бе чул за убийството на германската девойка. Първото му чувство, щом чу за съдбата ѝ, бе като удар в областта на стомаха. Някой някъде щеше да изживее същата болка като него и Линеа. Някъде имаше баща и майка, които вече никога нямаше да видят дъщеря си. Това засенчваше новините за Муна. В сравнение със семейството на убитото момиче той бе направо късметлия. За него мъката вече бе заглъхнала. А за това трябваха много години и сега сърцето му го болеше за другите.

– Знае ли се кой го е направил?

– За съжаление не. Но ще сторим всичко, което е в наша власт, за да го установим.

– Знаете ли дали е един и същи човек?

Полицаят поклати глава.

– Не, и това дори не знаем със сигурност. Има известни прилики, засега само това мога да кажа.

Патрик тревожно погледна стария човек.

– Има ли някого, на когото да позвъня? Някой, който да дойде да ви прави компания?

Усмивката на Алберт бе мила и бащинска.

– Не, няма.

– Да се обадя ли на свещеника да намине?

Същата мила усмивка.

– Не, благодаря, няма нужда от свещеник. Не се безпокойте, преживял съм този ден много пъти в мислите си, така че не ми идва като шок. Просто искам да си седя тук на мира сред растенията и да си мисля. Нямам нужда от нищо. Може да съм стар, но съм корав.

Той постави ръката си върху ръката на полицая, сякаш го утешаваше. И може би наистина бе така.

– Ако нямате нищо против, бих искал да ви покажа няколко снимки на Муна и да ви поразкажа за нея. Така че наистина да разберете каква беше приживе.

Младият мъж без колебание кимна и Алберт се затътри да вземе стария албум. Около час показва снимки и разказва за дъщеря си. Бе най-хубавият му миг от дълго време насам и усети, че много отдавна не си бе позволявал да се отдава на спомени.

Когато се сбогуваха на вратата, той притисна една от снимките до дланта на Патрик – Муна на нейната петгодишнина, с голяма торта с пет свещи и усмивка от едното до другото ухо. Беше убийствено сладка със светлите си къдрици и очи, светещи от желание за живот. За Алберт бе важно полицаите да имат подръка тази снимка, докато издирват убиеца на дъщеря му.

Щом полицаят си отиде, пак седна на верандата. Затвори очи и вдъхна през ноздрите си сладкия аромат на цветята. После заспа. Сънува дълъг, светъл тунел, в чийто край го чакаха Муна и Линеа. Стори му се, че му махат.

Вратата на кабинета се отвори с трясък. Солвейг се втурна вътре, а зад нея видя Лайне да тича с безпомощно размахани ръце.

– Ах ти, дяволе! Ти, проклет шибаняк!

Габриел направи гримаса. Винаги бе считал за крайно неуместно хората да изразяват силни чувства пред другите, а такъв език изобщо не приемаше.

– Какво има? Солвейг, трябва да се успокоиш и да не ми говориш по този начин.