Камила Лекберг - Проповедникът

Късно осъзна, че господарският тон, така естествен за него, още повече я възпламени. Изглеждаше готова да го сграбчи за гърлото, така че той за всеки случай се оттегли зад бюрото.

– Да се успокоя! На мен ли казваш да се успокоя, лицемерен шибаняк!

Видя, че тя се наслаждава от потръпването му при всяка мръсна дума, а зад нея Лайне ставаше все по-бледа и по-бледа.

Солвейг малко понижи гласа си, в който зазвуча саркастична нотка.

– Какво има, Габриел? Защо изглеждаш толкова потиснат? Нали обичаше да ти шепна мръсни думи в ухото, това те възбуждаше. Помниш ли, Габриел?

Сега Солвейг съскаше думите и се приближаваше към бюрото.

– Няма смисъл да вадим кирливи ризи сега. Имаш ли нещо да ми кажеш, или просто си пияна и неприятна както винаги?

– Дали имам нещо да ти кажа? О, можеш да бъдеш сигурен в това. Бях във Фелбака и знаеш ли какво? Намерили са Муна и Сив.

Габриел потръпна и изненадата ясно се изписа на лицето му.

– Намерили са момичетата? Къде?

Солвейг се надвеси над бюрото, подпряна на ръцете си така, че лицето ѝ бе само на няколко сантиметра от това на Габриел.

– В Кралската клисура. Заедно с наскоро убита млада германка. И смятат, че убиецът е един и същ. Така че, засрами се, Габриел Хулт! Засрами се, че натопи брат си, твоята собствена плът и кръв. Точно него. Не намериха и най-малкото доказателство, но той трябваше да понесе вината в хорските очи. Цялото това сочене и шепнене зад гърба му го уби. Но ти сигурно си знаел, че ще стане така. Ти знаеше, че беше слаб. Че беше чувствителен. Той не можа да понесе срама и се обеси. Няма да се изненадам, ако си разчитал тъкмо на това, когато си се обадил в полицията. Не можеше да търпиш, че Ефраим обичаше него повече.

Солвейг го замушка толкова силно в гърдите, че той се заогъва и отстъпи назад. Вече бе опрял с гърба си перваза на прозореца и нямаше повече къде да бяга. С очи се опита да сигнализира на Лайне да направи нещо, но тя, както винаги, само стоеше там и зяпаше смутено.

– Всички обичаха моя Йоханес повече от теб и ти не можа да се справиш с това, нали?

Без да очаква отговор на твърденията си, маскирани като въпроси, тя продължи своя монолог:

– Дори когато го лиши от наследство, Ефраим продължи да го обича повече от теб. Ти получи стопанството и парите, но никога любовта на баща си. Въпреки че ти беше този, който работеше, докато Йоханес си живееше живота. И когато после ти отне годеницата, това преля чашата, нали? Тогава ли започна да го мразиш, Габриел? Тогава ли намрази брат си? Разбира се, може да не беше справедливо, но не ти даваше право да направиш онова, което направи. Ти разби живота на Йоханес, както и моя и на децата ми. Мислиш, че не знам с какво се занимават момчетата? И за това си виновен ти, Габриел Хулт. Най-после хората ще видят, че Йоханес не е извършил това, за което си шепнеха толкова години. Най-после аз и момчетата ще тръгнем отново с вдигнати глави.

Гневът най-сетне се изля и на негово място дойдоха сълзите. Габриел не знаеше кое е по-лошо. За миг бе съзрял старата Солвейг. Хубавата Кралица на красотата. Гордееше се, че е негова годеница, преди брат му да дойде и да я вземе, точно както взимаше всичко, което си пожелаеше. Когато гневът ѝ бе заместен от сълзите, Солвейг сякаш се пукна като балон и той отново видя дебелата, немарлива развалина, която прекарваше дните си в себеокайване.

– Да гориш в ада, Габриел Хулт, заедно с баща си!

Тя прошепна последните думи и изчезна така бързо, както се появи. Габриел и Лайне останаха сами. Той се чувстваше като ударен от гръм. Седна тежко в стола зад бюрото и безмълвно погледна жена си. И двамата разбираха какво означава на повърхността да изскочат стари кости. Буквално и преносно.

Мартин усърдно се зае със задачата да опознае Таня Шмид, както ѝ беше името по паспорт. По тяхно искане Лизе бе оставила всички вещи на Таня и той бе преровил раницата ѝ. Най-долу, на дъното, лежеше паспортът ѝ. Изглеждаше нов и имаше малко печати. Всъщност печати само от пътя между Германия и Швеция. Или никога не бе напускала Германия, или по някаква причина бе получила нов паспорт.

Паспортната снимка беше изненадващо добра и той прецени, че лицето ѝ е приятно, макар и малко обикновено. Кафяви очи и кестенява коса, малко по-дълга от раменете. Висока един и шейсет, с нормално телосложение.

Иначе раницата не разкри нищо интересно. Бельо за смяна, няколко изтъркани книги джобен формат, тоалетни принадлежности и малко сладкиши. Нищо чак толкова лично, което му се стори малко странно. Не трябваше ли човек да носи със себе си някоя снимка я на семейството, я на приятеля си, или тефтер с адреси? Макар че до тялото бяха намерили ръчна чанта. Лизе потвърди, че Таня имала червена ръчна чанта. Вероятно е запазила най-личните си вещи в нея. Сега обаче ги нямаше. Можеше ли да става дума за обир? Или убиецът е взел личните ѝ вещи като сувенири? Мартин бе гледал по "Дискавъри", в една програма за серийни убийци, че било нещо обикновено да вземат вещи от жертвите си, това било част от ритуала. Но все още нищо не сочеше, че си имат работа със сериен убиец. По-добре беше да не задълбава в тази посока.