Камила Лекберг - Проповедникът

Имаше късмет, намери си място за паркиране зад Плажния ресторант и последните сто метра измина пеш. Движението лятно време бе еднопосочно по цялата "Нора Хамнгатан", но по късата отсечка, която извървя, срещна трима идиоти, които явно не умееха да четат пътните знаци и го принудиха да се притисне към каменната стена, докато се промушваха между другите коли в насрещното движение.

Патрик изпита желание да извади полицейската си значка и да им състави акт, но се въздържа. Ако трябваше да отделят време да учат туристите през лятото на най-обикновено прилично поведение, нямаше да успеят да свършат нищо друго.

Когато пристигна на адреса, той се оказа бяла къща със сини ъгли точно срещу редицата от червени навеси за лодки, придаващи на Фелбака характерния ѝ силует. Отпред стояха собствениците на къщата, разтоварващи няколко обемисти куфара от жълто волво V70. Или по-точно възрастен господин в двуредно сако повдигаше с пъшкане куфарите, докато ниска, силно гримирана жена стоеше до него и жестикулираше. И двамата бяха здравата загорели и ако лятото не бе толкова слънчево и горещо, Патрик би предположил, че се връщат от ваканция в чужбина. Но сега можеше и скалите на Фелбака да са отговорни за кафявия им тен.

Доближи се до тях и за секунда се поколеба, преди да се изкашля, за да привлече вниманието им. И двамата застинаха и се обърнаха към него.

– Да?

Гласът на Гун Стрювер бе малко креслив, чертите ѝ бяха остри.

– Казвам се Патрик Хедстрьом и съм от полицията. Мога ли да разменя няколко думи с вас?

– Най-после!

Ръцете с червен маникюр хвръкнаха във въздуха.

– Толкова време ви трябваше! Не разбирам къде отиват парите от данъците ни! Цяло лято сигнализираме, че незаконно си слагат колите на нашето място за паркиране, но досега не бяхме чули и звук от вас. Няма ли най-сетне да се заемете с това безобразие? За къщата дадохме луди пари и смятаме, че имаме право да ползваме мястото си за паркиране, но май искаме твърде много!

Тя сложи ръце на хълбоците си и се втренчи в Патрик. Зад нея стоеше съпругът ѝ и изглеждаше така, сякаш иска да потъне в земята. Явно не смяташе всичко това за чак толкова възмутително.

– Всъщност не идвам по повод на вашите оплаквания. Първо трябва да ви попитам, нали се казвахте Гун Лантин, преди да се омъжите, и имахте дъщеря на име Сив?

Гун моментално замлъкна и сложи ръка на устата си. Не бе необходим друг отговор на въпроса му. Мъжът ѝ пръв се съвзе и поведе Патрик към външната врата, отворена за вкарването на багажа. Беше малко неудобно да се оставят куфарите на улицата, така че Патрик вдигна два от тях и помогна на Лаш Стрювер да ги внесе, докато Гун избърза пред тях в къщата.

Седнаха в дневната, Гун и Лаш един до друг на дивана, а Патрик избра фотьойла. Гун се притисна до Лаш, но утешителните му потупвания изглеждаха механични, вероятно смяташе, че ситуацията изисква това от него.

– Какво се е случило? Какво сте открили? Минаха повече от двайсет години, след толкова време до какво може да сте се добрали?

Тя нервно бърбореше.

– Искам да подчертая, че все още нямаме нищо сигурно, но може да се окаже, че сме намерили Сив.

Ръката на Гун литна към гърлото ѝ и тя като никога остана безмълвна.

Патрик продължи:

– Все още изчакваме съдебният лекар да направи окончателното идентифициране, но вероятно това е Сив.

– Но как, къде...

Тя заекваше, задавайки въпросите си, същите като на бащата на Муна.

– В Кралската клисура бе открита мъртва млада жена. На същото място откриха Муна Тернблад и вероятно Сив.

Той обясни също като на Алберт Тернблад, че момичетата са били закарани там и че полицията сега прави всичко възможно да разбере кой или кои са извършили убийствата.

Гун опря лице в гърдите на мъжа си, но Патрик забеляза, че плаче със сухи очи. Имаше впечатлението, че изблиците ѝ на мъка бяха малко театрални.

Когато се съвзе, Гун измъкна малко джобно огледалце от ръчната си чанта, провери дали гримът ѝ е наред и запита Патрик:

– Какво ще стане сега? Кога ще си получим останките на моята малка, бедна Сив?

И без да чака отговор, се обърна към мъжа си.

– Трябва да направим прилично погребение за малкото ми момиченце, Лаш. След това ще почерпим с малко храна и кафе в празничната зала на Гранд хотела. Може дори и обяд с три ястия. Мислиш ли, че бихме могли да поканим...

Тя спомена името на един от лъвовете на бизнеса, за когото Патрик знаеше, че притежава една от къщите надолу по улицата.