Камила Лекберг - Проповедникът

– Тогава напразно съм убил момичетата.

Цялото разкаяние, цялата вина, целият страх избухнаха в Ефраим и го въвлякоха в тъмна, черна дупка. Юмрукът му се изстреля и уцели брадата на Йоханес с пълна мощ. Видя как Йоханес с изненадано изражение пада назад върху металната страна на вършачката. Когато главата му срещна твърдата повърхност, в плевнята се разнесе глух звук. Ужасен, Ефраим стоеше и гледаше как Йоханес лежи безжизнен на земята. Падна на колене и отчаяно се опита да напипа пулса му. Нищо. Постави ухо на устата на сина си, надявайки се да чуе и най-слаб звук от дишане. Пак нищо. Тогава разбра, че Йоханес е мъртъв. Поразен от ръката на собствения си баща.

Първият му импулс бе да изтича да извика помощ. После инстинктът за самосъхранение надви. А ако Ефраим Хулт притежаваше нещо, то бе умението да оцелява. Ако повикаше помощ, щеше да бъде принуден да обяснява защо е ударил Йоханес, а това не трябваше да се разбере по никакъв начин. Момичетата бяха мъртви, Йоханес също. Бе въздадено нещо като библейско правосъдие. Самият той нямаше никакво желание да прекара последните си дни в затвора. Достатъчно щеше да му е наказанието, че е убил Йоханес. Решително се зае да прикрие престъплението си. Слава Богу, знаеше какво да направи.

Якоб се чувстваше по-скоро доволен от живота си. Лекарите му даваха още половин година и той можеше поне тези месеци да прекара на спокойствие. Разбира се, Марита и децата му липсваха, но те можеха да идват на свиждане всяка седмица, а останалото време прекарваше в молитви. Вече бе простил на Бога, че не му е помогнал. Дори Исус в Гетсиманската градина бе призовавал небето и питал баща си защо го е изоставил. Щом Исус можеше да прости, можеше и Якоб.

По-голямата част от времето си прекарваше в градината на болницата. Знаеше, че другите затворници го избягват. Всички бяха осъдени за нещо, повечето за убийство, но по някаква причина го смятаха за опасен. Не разбираха. Той не се бе наслаждавал на убийството на момичетата и не го бе сторил заради себе си. Беше го направил от чувство за дълг. Ефраим казваше, че и той като Йоханес е специален. Избран. И негово задължение бе да запази наследеното и да не се остави да го победи някаква болест, която упорито се опитваше да го унищожи.

Нямаше да се предаде. Не можеше да се предаде. Последните седмици стигна до прозрението, че начинът, по който бяха действали той и Йоханес, може би е бил погрешен. Бяха се опитали да намерят практически начин да си възвърнат дарбата, но, изглежда, бяха сбъркали. Вместо това може би е трябвало да търсят вътре в себе си. Молитвите и покоят тук му помогнаха да се съсредоточи. Постепенно все по-успешно изпадаше в състояние на медитация. Тогава усещаше, че се приближава до първоначалния Божи план. Усещаше и как енергията изпълва цялото му същество. И затреперваше в очакване. Скоро щеше да жъне плодовете на новооткритото познание. Естествено, тогава още повече съжаляваше, че три живота са били ненужно затрити, но между доброто и злото имаше война и от тази гледна точка момичетата бяха необходими жертви.

Якоб седеше на градинската пейка и се топлеше на следобедното слънце. Днешният молитвен час беше по-различен от друг път. Чувстваше, че самият той започва да излъчва, също като слънцето. Когато погледна ръката си, видя, че я обгръща тъничък лъч светлина. Усмихна се. Започваше се.

До пейката видя мъртъв гълъб. Скован и мръсен, той лежеше с очи, покрити от бялата ципа на смъртта. Якоб се наведе и напрегнато го заразглежда. Това беше знак.

Стана от пейката и приклекна до гълъба. Загледа го състрадателно. Сега ръката му пареше, сякаш в китката му гореше огън. Насочи показалеца на дясната си ръка към гълъба и го постави върху рошавата перушина. Нищо не се случи. Обзе го разочарование, но си наложи да остане на мястото, където го водеха горещите му молитви. След малко гълъбът потръпна и едно от вкочанените му крачета потрепери. После всичко стана изведнъж. Перата възвърнаха блясъка си, бялата ципа на очите изчезна, гълъбът се изправи и със силен мах на крилата се понесе към небето. Якоб доволно се усмихна.

До един прозорец, гледащ към градината, стоеше доктор Стиг Холбранд и наблюдаваше Якоб заедно с Фредрик Нюдин, лекар, практикуващ съдебнопсихиатрична медицина.

– Това е Якоб Хулт. Малко по-специален случай. Измъчвал две момичета, опитвайки се да ги изцери. Умрели от раните си. Осъден е за убийство. Но има мозъчен тумор, който е нелечим.