Камила Лекберг - Проповедникът

Бла, бла, бла, помисли Патрик. Сипещи се безсмислени думи. Пари, слава, увеличение и почести от началниците. Прищя му се да грабне чашата си с кафе и бавно да я излее върху гнездото на Мелберг. Само и само да го накара да млъкне.

– Разбира се, твоят принос ще бъде отбелязан – каза Мелберг. – Всъщност казах на шефа на полицията, че от твоя страна съм имал фантастична поддръжка в разследването. Но не ми напомняй, че съм го казал, като дойде време за разговор за заплатата – закудкудяка Мелберг и намигна на Патрик. – Единственото, което ме безпокои, е частта, която се отнася до смъртта на Йоханес Хулт. Май все още нямате никаква представа кой може да го е убил?

Патрик поклати глава. Бяха говорили за това с Якоб, но той изглеждаше искрен, като казваше, че не знае. Убийството все още се водеше неразкрито и, изглежда, така щеше да си остане.

– Е, би било черешка върху тортата, ако успеем да пришием и тази част. Няма да е лошо, нали? – каза Мелберг. После придоби сериозна физиономия. – И, разбира се, отбелязал съм си критика за действията на Ернст, но като се имат предвид дългите му години в полицията, смятам да се проявим като широко скроени и да теглим чертата на малкия инцидент. Искам да кажа, нали всичко все пак свърши добре.

Патрик си спомни треперещия си пръст върху спусъка на насочения към Мартин и Якоб пистолет. Сега ръката с чашата кафе също затрепери. Сякаш по своя воля тя се заиздига и бавно започна да се насочва към темето на Мелберг. Спря по средата, когато се чу почукване на вратата. Беше Аника.

– Патрик, на телефона.

– Не виждаш ли, че сме заети – изпръхтя Мелберг.

– Струва ми се, че ще поиска да приеме този разговор – каза тя и отправи многозначителен поглед към Патрик.

Той въпросително я погледна, но тя отказа да каже повече. Когато влязоха в стаята ѝ, посочи телефонната слушалка върху бюрото и дискретно се оттегли в коридора.

– Защо, по дяволите, не си на мобилния!

Той погледна телефона си в калъфчето на кръста и осъзна, че е изключен и напълно ням.

– Защо си го изключил?

Не разбираше защо Ерика е толкова ядосана. Можеше да го намери и чрез номератора.

– Започна се! Ти не отговаряше нито на стационарния, нито на мобилния и...

Той объркано я прекъсна.

– Какво се е започнало?

– Раждането, глупчо такъв! Болките започнаха и водите ми изтекоха! Трябва веднага да тръгваме!

– Но нали имаше още три седмици?

Все още беше объркан.

– Бебето явно не знае това!

После се чу изщракване.

Патрик замръзна със слушалката в ръка. По устните му заигра идиотска усмивка. Детето му. Неговото и на Ерика дете.

С треперещи крака изтича при колата и смутено натисна дръжката два пъти. Някой го потупа по рамото. Зад него стоеше Аника с полюшващи се в ръката ѝ ключове.

– Ще стане по-бързо, ако първо я отключиш.

Той изтръгна ключовете от ръката ѝ и след бърза маневра натисна педала на газта докрай и подкара към Фелбака. Аника погледна черните следи от гуми, които бе оставил върху асфалта, разсмя се и се върна на мястото си на рецепцията.

Ефраим беше разтревожен. Габриел упорито продължаваше да твърди, че е видял Йоханес с изчезналото момиче. Той отказваше да повярва, но същевременно знаеше, че Габриел е последният, който би излъгал. За него истината и порядъкът бяха по-важни и от собствения му брат. Мисълта, която се загнезди у Ефраим, бе, че Габриел чисто и просто се е припознал. Видял е някакви сенки или нещо подобно. Но познаваше и Йоханес. Своя безгрижен, безотговорен син, който си играеше с живота. Нима бе способен да отнеме нечий живот?

Подпирайки се на бастуна си, Ефраим измина пътя от имението до Вестергорден. Всъщност нямаше нужда от бастун, според самия него здравето му бе като на двайсетгодишен, но смяташе, че така е по-изискано. Бастунът и шапката му придаваха вид на земевладелец.

Измъчваше го мисълта, че Габриел с всяка година увеличава разстоянието помежду им. Знаеше, че според Габриел той фаворизира Йоханес и, честно казано, наистина беше така. Само че с Йоханес се справяше много по-лесно. Можеше сурово да го постави на мястото му и изпитваше усещането, че е нужен, най-малкото за да държи сина си здраво стъпил на земята с всички тези жени, които вечно тичаха подире му. С Габриел, разбира се, бе друго. Той гледаше на баща си с презрение и това караше Ефраим да се отнася към него с хладно превъзходство. Знаеше, че грешката е най-вече негова. Докато Йоханес летеше от радост на всяка служба, която изнасяше и където момчетата му бяха от полза, Габриел се свиваше и вехнеше. Ефраим виждаше това и съзнаваше отговорността, но нали го правеше за тяхно добро. Когато Ранхилд умря, разполагаха единствено с неговото дар слово и с чара му, за да имат храна на масата и дрехи на телата си. Беше щастлива случайност, че лудата вдовица Дюблинг му завеща стопанството и състоянието си. Все пак Габриел би трябвало повече да цени това, вместо непрекъснато да го укорява за "ужасното " си детство. Истината бе, че ако не му беше хрумнала гениалната идея да използва децата в богослуженията, нямаше да имат онова, което имаха днес. Никой не можеше да устои на двете очарователни момченца, на които Бог бе дал дарбата да церят болните и сакатите. Заедно с харизмата и дар словото, които самият той притежаваше, бяха ненадминати. Знаеше, че все още минава за легендарен проповедник в света на Свободната църква и това безкрайно го забавляваше. Харесваше му и гальовното и интимно название Проповедникът.