Камила Лекберг - Проповедникът

Удиви се, когато видя тъгата, с която Йоханес прие новината, че е пораснал и вече не притежава дарбата. За Ефраим това бе лесен начин да приключи измамата, а за Габриел – огромно облекчение. Но Йоханес тъгуваше. Ефраим винаги бе искал да им разкаже, че това е просто неговият начин да изкарва пари и че хората, които " изцеряват ", са си напълно здрави хора, на които е дал някоя пара, за да участват в спектакъла. Но с годините бе започнал да се колебае. Понякога Йоханес беше толкова крехък. Затова се разтревожи сериозно за цялата тази работа с полицията и разпита на Йоханес. Йоханес беше по-уязвим, отколкото изглеждаше, и Ефраим не беше сигурен как ще му се отрази всичко това. Затова реши да се разходи до Вестергорден и да поговори с него.

Усмивка плъзна по устните на Ефраим. Преди седмица Якоб се бе завърнал от болницата и прекарваше цели часове горе при него в стаята му. Обичаше внука си. Беше му спасил живота, което ги свърза завинаги. Но не можеше лесно да бъде измамен, както си мислеха хората. Може би Габриел вярваше, че Якоб е негов син, но той, Ефраим, знаеше как стана всичко. Знаеше, че Якоб е син на Йоханес. Е, не се намеси. Момчето бе радостта на живота му на стари години. Разбира се, обичаше и Юхан, и Роберт, но те бяха още толкова малки. Онова, което харесваше най-много у Якоб, бе, че го изслушва и жадно поглъща историите му. Якоб обичаше да слуша как Габриел и Йоханес, когато били малки, пътували с него. "Лечителските истории", така ги наричаше. "Дядо, разкажи някоя лечителска история казваше той всеки път когато се качваше да го поздрави и Ефраим нямаше нищо против още веднъж да преживее онези времена. Защото наистина се бе забавлявал. Пък и нямаше да навреди на момчето, ако поукрасеше разказите. Стана му навик да завършва разказите с драматична изкуствена пауза и после с възлест пръст да посочи към гърдите на Якоб и да каже: "Ти, Якоб, ти също носиш в себе си дарбата. Някъде там, дълбоко, тя чака да бъда извадена на бял свят. " Момчето седеше в краката му с разширени очи и отворена уста и Ефраим се радваше на възхищението му.

Почука на вратата на къщата. Никой не отговори. Всичко бе тихо и изглеждаше така, сякаш Солвейг и момчетата ги няма. Иначе хлапаците се чуваха на няколко километра разстояние. Долови някакъв звук откъм плевнята, отиде дотам и погледна. Йоханес стоеше и правеше нещо с вършачката, без да забележи, че Ефраим е влязъл и е застанал точно зад него. Стресна се, като го видя.

– Много работа, а?

– Да, има какво да се свърши в стопанството.

– Чух, че пак си бил в полицията – каза Ефраим направо.

– Да – каза кратко Йоханес.

– Сега пък какво искаха да знаят?

– Повечето питаха за показанията на Габриел, разбира се.

Йоханес бе погълнат от вършачката и не погледна Ефраим.

– Знаеш, че Габриел не иска да те нарани.

– Знам. Той си е, какъвто си е. Но все едно, резултатът е един и същ.

– Вярно.

Ефраим се поклащаше на токове, несигурен как да продължи.

– Хубаво е да видим младия Якоб отново на крака, нали? – каза, търсейки неутрална тема за разговор.

Усмивка озари лицето на Йоханес.

– Чудесно е. Сякаш никога не е бил болен.

Той се изправи и погледна баща си в очите.

– Вечно ще ти бъда благодарен за това, татко.

Ефраим само кимна и доволно поглади мустак. Йоханес внимателно продължи:

– Татко, ако ти не бе успял да cnacuш Якоб... Мислиш ли, че...

Той се поколеба, но после решително продължи, сякаш за да не съжалява после.

– Мислиш ли, че тогава щях да си върна дарбата? Искам да кажа, за да изцеря Якоб?

Въпросът накара Ефраим да отстъпи от изненада и с ужас да разбере, че е създал по-голяма илюзия, отколкото е желал. Разкаянието и чувството за вина запалиха защитна искра на гняв и той пристъпи злобно към Йоханес.

– Ама че си глупав, момче! Мислих, че рано или късно ще пораснеш достатъчно, за да разбереш истината, без да трябва да ти натривам носа с нея! Нищо от онова не беше наистина! Никой от онези, които вие с Габриел "изцерявахте" – той направи кавички във въздуха, – не бяха наистина болни. Плащаше им се! От мен!

Той изкрещя думите и във въздуха се разлетяха дребни капчици слюнка. За миг се запита какво е направил. Цветът се бе отдръпнал от лицето на Йоханес. Той се олюля като пиян и за миг Ефраим се уплаши да не би синът му да получи някакъв удар. После Йоханес прошепна толкова тихо, че едва се чу: