Камила Лекберг - Проповедникът

Сам чу колко глупаво прозвуча. Може би трябваше да премине някакъв курс по водене на преговори с похитители или поне да бе довел със себе си психолог. Сега се налагаше сам да измисли как се разговаря с психопат в бомбоубежище.

За голямо свое учудване след секунда чу как ключалката изщраква. Вратата бавно се отвори. Мартин и Патрик, които стояха от двете страни на вратата, бързо размениха погледи. И двамата държаха пистолетите пред лицата си. Якоб излезе през вратата. Носеше в прегръдките си Йени. Нямаше никакво съмнение, че е мъртва, и Патрик буквално усети как разочарованието и мъката преминаха през сърцата на полицаите.

Якоб не им обърна внимание. Насочи поглед нагоре и заговори.

– Не разбирам. Нали съм избран? Нали щеше да ме защитиш?

Изглеждаше напълно объркан, сякаш светът се бе преобърнал.

– Защо тогава ме спаси вчера, а днес ме лишаваш от милостта си?

Патрик и Мартин се спогледаха. Якоб изглеждаше напълно отнесен. Но това го правеше още по-опасен. Беше невъзможно да се предугади какво ще направи. Държаха пистолетите постоянно насочени срещу него.

– Остави долу момичето – каза Патрик.

Якоб все още се взираше в небето и разговаряше със своя невидим Бог.

– Знам, че щеше да ми разрешиш да получа дарбата, но ми трябва още време. Защо се отвръщаш от мен?

– Остави долу момичето и вдигни ръце! – каза Патрик, този път по-остро.

Никаква реакция. Якоб държеше момичето в ръцете си, не изглеждаше да носи някакво оръжие. Патрик се колебаеше дали да не го събори на земята. Нямаше причина да се безпокои за момичето, вече беше късно.

Докато разсъждаваше, отляво внезапно прелетя дълга фигура. Патрик толкова се изненада, че пръстът му затрепери на спусъка и за малко да изпрати куршум в Мартин или Якоб. С ужас видя как Ернст се метна право върху Якоб, който тупна на земята. Йени падна от ръцете му точно пред него с отвратителен глух звук, като чувал с брашно.

С триумфален израз на лицето Ернст изви ръцете на Якоб зад гърба му. Той не оказа съпротива, но все още имаше изненадан вид.

– Така! – каза Ернст и вдигна поглед, за да приеме полагащите му се поздравления.

Всички стояха като замръзнали и когато Ернст съзря черния облак, преминал по лицето на Патрик, разбра, че за пореден път е постъпил необмислено.

Патрик, който за малко не бе застрелял Мартин, едва се въздържаше да не сложи ръце на хилавия врат на Ернст и бавно да го удуши. Но това можеше да почака. Сега най-важното беше да се погрижи за Якоб.

Йоста извади чифт белезници, приближи се до Якоб и ги щракна на китките му. Заедно с Мартин помогнаха на Якоб да се изправи и после въпросително погледнаха Патрик, който се обърна към двама от полицаите от Удевала.

– Отведете го във Вестергорден. Идвам веднага. Погрижете се персоналът на линейката да дойде тук с носилка.

Те понечиха да тръгнат с Якоб, но Патрик ги спря.

– Я почакайте малко, искам да го погледна в очите. Искам да видя как изглежда човек, който може да извърши такова нещо.

Той кимна към безжизненото тяло на Йени.

Якоб отвърна на погледа му без разкаяние, но все още с объркано изражение. После каза:

– Не е ли странно? Снощи Господ извърши чудо и ме спаси, а днес ви позволява да ме заловите.

Патрик се опита да надникне в очите му, за да види дали говори сериозно, или това е само игра, чрез която иска да се спаси от последствията на своята постъпка. Погледът, който срещна, бе гладък като огледало и Патрик разбра, че е погледнал право в очите на безумието. Каза уморено:

– Не беше Господ. Беше Ефраим. Ти се справи с кръвната проба, защото Ефраим ти е дал от своя костен мозък, когато си бил болен. Това означава, че си получил неговата кръв и неговата ДНК. Затова кръвната ти проба не съвпадна с ДНК пробата, която взехме от... останките... на Таня. Разбрахме го чак когато експертите в лабораторията установиха, че кръвта ти показва, колкото и странно да е, че си баща на Йоханес и Габриел.

Якоб само кимна. После меко каза:

– Нима това не е чудо?

После го поведоха през гората.

Мартин, Йоста и Патрик останаха при тялото на Йени. Ернст бързо се бе изнизал заедно с полицаите от Удевала и вероятно в близко бъдеще щеше да се старае да изглежда невидим.

И на тримата им се искаше да имаха поне едно яке да я покрият. Бе толкова безпомощна в голотата си. Видяха раните по тялото ѝ. Рани, идентични с тези на Таня. Вероятно същите са имали и Сив, и Муна, преди да умрат.

Въпреки импулсивното си поведение Йоханес е бил методичен човек. Бележникът му показваше как педантично е отбелязвал нараняванията, които е причинявал на жертвите си, за да се опита после да ги лекува. Действал е като учен. Същите рани и на двете, в същия ред. Може би за да придаде на всичко вид на научен експеримент. Експеримент, в който те са били злощастни, но необходими жертви. Необходими, за да му върне Бог дарбата на лечител, която притежавал като млад. Дарбата, която му липсвала през целия му живот на възрастен и която му била толкова нужна, когато първородният му син Якоб се разболял.