Камила Лекберг - Проповедникът

Ефраим бе оставил трагично наследство на сина и внука си. От разказите на Ефраим за церителските способности на Габриел и Йоханес в детските им години фантазията на Якоб се развихрила. А и Ефраим твърдял, че съзира дарбата и у внука си, което породило идеите, подхранвани през годините от болестта, която за малко не причинила смъртта му. После някак си открил дневниците на Йоханес и ако се съди по измачканите страници, много пъти ги препрочитал. И ето че сега, поради нещастното съвпадение от появата на Таня във Вестергорден в същия ден, в който Якоб получил смъртната си присъда от лекарите, стояха и гледаха едно мъртво момиче.

Когато Якоб я изпусна, тя падна на едната си страна и сега лежеше свита в поза на ембрион. Мартин и Патрик изненадани гледаха как Йоста разкопчава ризата си. Показаха се тебеширено бели, лишени от косми гърди, преди полицаят, без да каже дума, да просне ризата върху Йени, опитвайки се да прикрие колкото може повече от голотата ѝ.

– Няма какво да седим и да зяпаме девойчето – каза сърдито той и скръсти ръце, за да се предпази от суровата влага на горските сенки.

Патрик приклекна и спонтанно взе студената ѝ ръка в своята. Умряла е сама, но сега нямаше да чака сама.

Два дни по-късно Патрик седеше срещу Мелберг и горещо желаеше всичко най-сетне да свърши. Шефът бе поискал пълен доклад по случая и макар Патрик да знаеше, че Мелберг години напред ще печели точки от "участието си" в делото Хулт, вече нищо не можеше да го засегне особено. След като лично съобщи новината за смъртта на Йени на родителите ѝ, му бе трудно да понася хвалби във връзка с разследването, затова с готовност предостави славата на Мелберг.

– Все още не разбирам онова с кръвта – каза Мелберг.

Патрик въздъхна и за трети път обясни, този път още по-бавно:

– Когато се разболял от левкемия, Якоб е получил костен мозък от дядо си Ефраим. Което означава, че произведената от Якоб кръв след донорството е със същата ДНК като на донора, тоест на Ефраим. С други думи, Якоб е носел в тялото си ДНК от двама души – от дядо си в кръвта и своя собствена в останалите части на тялото. Затова в кръвната проба на Якоб имаше ДНК с профила на Ефраим. А оставената ДНК върху жертвата бе под формата на сперма, която носеше оригиналната ДНК на Якоб. Затова двата профила не съвпадаха. Статистическата вероятност нещо такова да се случи е толкова малка, че е почти невъзможна. Но само почти...

Изглежда Мелберг най-сетне схвана и удивено поклати глава.

– Истинска научна фантастика. Трябва да кажа, че свършихме убийствено добра работа. Шефът на полицията в Гьотеборг ми се обади вчера лично да благодари за отличното справяне и не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася.

На Патрик му бе трудничко да види отличното в цялата работа, след като не успяха да спасят момичето, но предпочете да не коментира. Някои неща бяха, каквито са, и нямаше какво повече да се направи.

Тежко бе прекарал последните дни. Спеше лошо, измъчван от образите, предизвикани от скиците и бележките в дневника на Йоханес. Ерика тревожно кръжеше наоколо и също като него се въртеше в леглото нощем. Но той просто нямаше сили да протегне ръка и да я прегърне. Дори движението на детето в корема ѝ не успя да пробуди онова блажено чувство, което винаги усещаше преди. Сякаш внезапно му бе напомнено колко опасен е този свят и колко зли и луди могат да бъдат хората. Как би могъл да предпази едно дете от всичко това? И Патрик се отдръпна от Ерика и детето. Отдръпна се от риска да преживее болката, която бе видял по лицата на Шершчин и Бу Мьолер, когато, изправен пред тях, с ридания в гърлото им съобщи, че за съжаление Йени е мъртва. Как би могъл човек да оцелее след подобна болка?

В най-мрачните моменти през нощите той дори размишляваше дали да не избере пътя на бягството. Просто да си вземе шапката и да се махне. Далеч от отговорността и дълга. Далеч от риска любовта към детето да се превърне в оръжие, допряно до слепоочието му. Той, който винаги даваше пример за вярност към дълга, за пръв път в живота си сериозно обмисляше да постъпи малодушно и да избяга. Същевременно знаеше, че сега Ерика има повече от всякога нужда от подкрепата му. Беше отчаяна, че Ана и децата са се върнали при Лукас. Той знаеше това, но все още не можеше да ѝ протегне ръка.

Устните на Мелберг продължаваха да се движат.

– Да, не виждам никаква причина да не получим увеличение при следващото гласуване на бюджета...