Камила Лекберг - Проповедникът

Погали студената момичешка ръка. Не че не жалеше за смъртта ѝ. Но тя бе обикновено човешко същество, а и Господ щеше да ѝ отдели специално място заради саможертвата ѝ, тя бе една от богоизбраните. Хрумна му, че може би Господ е очаквал определен брой жертви, преди да му разреши да намери ключа. Може така да е било и с Йоханес. Въпросът не беше в това, че са се провалили, а че преди да им посочи пътя, техният Бог очакваше повече доказателства за вярата им.

Тази мисъл ободри Якоб. Така трябва да е. Самият той винаги бе вярвал повече в Бога от Стария завет. Бог, изискващ кървави жертви.

Нещо все пак дълбаеше съзнанието му. Дали Бог щеше да му опрости плътските желания, на които не можа да устои? Йоханес беше по-силен. Той никога не се изкуши и Якоб му се възхищаваше за това. Самият той силно усещаше меката, топла кожа до своята и за един кратък миг дяволът го бе надвил. Поддаде се на изкушението, но после дълбоко съжали, Бог сигурно е видял това. Той, който можеше да гледа право в сърцето му, щеше да види, че разкаянието му е искрено, и да му даде опрощение.

Якоб залюля момичето в прегръдките си. Отстрани кичурче, паднало върху лицето ѝ. Беше красива. Още щом я видя на пътя с вдигнат палец, вече знаеше, че тя е избраната. Това бе знакът, който очакваше. Дълги години бе чел и се бе възхищавал на думите на Йоханес в дневника и когато момичето изникна на вратата му да пита за майка си, в същия ден, в който самият той получи лекарската присъда, вече знаеше, че това е знакът.

Не се отчая, че не откри Силата с нейна помощ. И Йоханес не бе успял с майка ѝ. Важното бе, че чрез нея щеше да намери предопределения му път. Да последва стъпките на баща си.

Когато ги положи заедно там, в Кралската клисура, искаше да покаже на света, че продължава започнатото от Йоханес. Не вярваше, че някой ще разбере. Достатъчно бе Бог да разбере и да одобри.

А ако имаше нужда от окончателно доказателство, Господ го получи снощи. Знаеше, особено щом заговориха за кръвните проби, че ще го затворят като престъпник. Дяволът го бе накарал да остави следи по тялото. За негова огромна изненада полицаите му съобщиха, че пробата го оневинява. И това бе окончателното доказателство, от което се нуждаеше, за да бъде убеден, че е на прав път и че нищо повече не може да го спре. Той беше специален. Защитен. Благословен.

Отново бавно погали момичето по косата. Ще трябва да намери ново.

Аника му се обади след десетина минути.

– Точно както предполагаше. Якоб отново има рак. Но този път не е левкемия, а голям тумор в мозъка. Казали са му, че не може да се направи нищо, твърде е напреднал.

– Кога е разбрал?

Аника погледна в бележките си, нахвърлени в тефтерчето пред нея.

– В деня, в който е изчезнала Таня.

Патрик тежко седна на дивана в дневната. Знаеше, но все пак му бе трудно да повярва. Къщата излъчваше такова спокойствие, такъв покой. Нямаше и следа от онова зло, за което държеше доказателствата в ръцете си. Измамна нормалност. Цветя във ваза, разпръснати детски играчки, непрочетена книга на масата до дивана. Никакви черепи, никакви напоени с кръв дрехи, никакви черни горящи свещи.

Над камината дори висеше картина на възнасящия се на небето Исус, с ореол около главата и с молещи се хора на земята под него.

Как би могъл човек да оправдае най-лошата от всички постъпки с мисълта, че сам Бог е дал картбланш на извършителя? Макар да не беше чак толкова странно. През всички времена милиони хора са били убивани в името на Бога. Имаше нещо магнетично в тази власт, която опиянява и заблуждава човека.

Патрик с мъка се изтръгна от теологическите си размисли и видя, че екипът стои и го гледа в очакване на нови инструкции. Беше им показал какво е открил и сега всеки вътрешно се бореше с мисълта за ужасните неща, които Йени може би преживява точно в този момент.

Патрик прекара ръка през разрошената си коса.

– Къде може да е, по дяволите? Не можем да претърсим цялата област сантиметър по сантиметър. Какво ще правим сега?

Мартин изпитваше същото безсилие, затова не каза нищо. После му дойде една идея.

– Трябва да е някъде около Вестергорден. Спомнете си следата от тора. Предполагам, че Якоб е използвал същото място като Йоханес, така че какво по-логично от това да е някъде наоколо?

– Имаш право, но Марита и свекърът и свекърва ѝ твърдят, че тук няма повече постройки. Може да е някаква пещера или нещо подобно, но нали знаеш какви обширни земи притежава семейство Хулт? Все едно да търсиш игла в купа сено!