Камила Лекберг - Проповедникът

Кенеди сведе глава в мълчаливо съгласие. Ако имаше нещо, на което го бе научил Якоб, то бе да поема последствията от своите действия, за да е достоен за Божиите очи.

Със съжаление се огледа за последен път. Стопанството щеше да му липсва.

Седяха мълчаливи един срещу друг. Марита бе взела децата и се бе прибрала във Вестергорден, за да чака Якоб. Отвън цвърчаха летни птички, но в къщата бе тихо. Куфарите все още стояха в подножието на външното стълбище. Лайне не можеше да замине, преди да се увери, че Якоб е невредим.

– Линда обаждала ли се е? – попита тя с несигурен глас.

Страхуваше се да не наруши деликатното примирие между нея и Габриел.

– Не, все още не. Бедната Солвейг – каза Габриел.

Лайне помисли за всички онези дълги години на изнудване, но все пак се съгласи. Една майка не може да не изпитва симпатия към друга майка, чието дете е наранено.

– Мислиш ли, че и Якоб... – Думите заседнаха в гърлото ѝ.

Габриел неочаквано сложи ръка върху нейната.

– Не вярвам. Чу какво каза полицаят, той е сигурен, че е някъде и се опитва да премисли всичко. И има какво.

– Да, има – горчиво каза Лайне.

Габриел задържа ръката си върху нейната. Жестът му ѝ носеше утеха и тя си каза, че съпругът ѝ за пръв път проявява такава нежност. По тялото ѝ плъзна топло чувство, но то бързо се смеси с болката от раздялата. Не желаеше да го напуска. Бе поела инициативата, за да му спести унижението, но вече не знаеше дали е била права. После той отмести ръката си и мигът отмина.

– Знаеш ли, винаги съм усещал, че Якоб прилича повече на Йоханес, отколкото на мен. Гледах на това като на ирония на съдбата. Погледнато отвън, може да е изглеждало, че Ефраим е бил по-близък с мен, отколкото с Йоханес. Защото татко живееше тук, при нас, аз наследих имението и всичко. Но не е така. Това, че се караха толкова много, се дължеше на голямата им прилика. Понякога Ефраим и Йоханес сякаш бяха една и съща личност. Така че, когато се роди Якоб и видях у него толкова много от баща си и брат си, за мен като че ли се отвори възможност да се сближа с тях. Ако можех да спечеля обичта на сина си и да го опозная добре, щях да изпитам чувството, че опознавам Ефраим и Йоханес. Щях да стана част от общността им.

– Знам – каза меко Лайне, но Габриел сякаш не я чу и продължи:

– Завиждах на Йоханес, който наистина вярваше на татковите лъжи, че сме лечители. Представи си само колко силна трябва да е била вярата му! Да вижда ръцете си, да живее с мисълта, че са Божии инструменти. Да вижда как хората стават и тръгват, да кара слепите да проглеждат и да знае, че той самият е направил това възможно. Самият аз виждах само зрелището. Виждах баща си зад кулисите, виждах го как ръководи, режисира и ненавиждах всяка минута от тези сеанси. А Йоханес виждаше само болните пред себе си. Виждаше само своя канал до Бога. Каква ли мъка е изпитал, когато го изключиха от сеансите. А аз не проявих никакво съчувствие. Вместо това бях страхотно щастлив. Най-сетне щяхме да станем обикновени момчета, Йоханес и аз. Най-сетне щяхме да сме равни. Но това така и не стана. Никога. Йоханес продължи да омагьосва, докато аз, аз... – Гласът му се скърши.

– Имаш всичко, което имаше и Йоханес. Но не смееш да го покажеш, Габриел. Това е разликата между вас двамата.

За първи път през всичките години, прекарани заедно, тя видя сълзи в очите му. Дори когато Якоб бе най-болен, той не смееше да се отпусне. Взе ръката му и той здраво я стисна.

Габриел каза:

– Не мога да обещая, че ще простя. Но мога да обещая, че ще опитам.

– Знам. Повярвай ми, Габриел, знам.

И тя сложи ръката му върху бузата си.

Тревогата на Ерика нарастваше с всеки изминал час. Усещаше я като дълбаеща болка в основата на гръбначния стълб и разсеяно масажираше мястото с крайчетата на пръстите си. Цялата сутрин напразно се опитваше да се обади на Ана, звънеше в дома ѝ и на мобилния, но отговор нямаше. Чрез телефонната централа успя да се сдобие с мобилния на Густав, но той само ѝ каза, че предния ден е откарал с яхтата Ана и децата в Удевала, откъдето взели влака. Би трябвало вечерта да са пристигнали в Стокхолм. Не звучеше ни най-малко обезпокоен, което подразни Ерика. Обясни ѝ, че сигурно са уморени и са изключили телефона, че мобилният не е зареден или, тук Густав се изсмя, може би Ана не си е платила телефонните сметки. Този коментар съвсем вбеси Ерика и тя чисто и просто затвори.

Опита да се свърже с Патрик за съвет или поне за успокоение, но и той не отговаряше нито на мобилния, нито на стационарния. Позвъни на номератора и Аника само каза, че е навън по задачи и че не знае кога ще се върне.