Камила Лекберг - Проповедникът

Ернст бе навлязъл в любимата си тема и Йоста бе принуден да признае, че вече става доста уморително да го слуша.

Взеха колата до Гребещад и седнаха в ресторант "Телеграфът" да обядват.

Внезапно телефонът на Йоста, поставен на масата, иззвъня, двамата едновременно погледнаха дисплея и видяха там номератора на управлението.

– Мамка му, не отговаряй. Имаш право поне да хапнеш на спокойствие.

Ернст се протегна да изключи телефона на Йоста, но погледът на колегата накара ръката му да застине във въздуха.

Щом приключи разговора, Йоста остави банкнота на масата, изправи се и каза на Ернст да става.

– Имаме работа за вършене.

– Не може ли да почака? Още не съм пил кафе – каза Ернст.

– Ще пиеш после в управлението. Трябва да извършим един арест.

За втори път в един и същи ден Йоста потегли за Буларен, този път зад волана. Информира Ернст за казаното от Аника и когато пристигнаха след половин час, едно младо момче стоеше и ги очакваше на пътя, малко преди стопанството.

Спряха колата и излязоха.

– Ти ли си Леле? – запита Йоста.

Момчето кимна. Беше едро и силно, с врат на борец и огромни юмруци. Създаден за портиер, помисли си Йоста. Или за охранител, какъвто бе случаят. Охранител, но явно със съвест.

– Обадил си се и си искал да говорим – продължи Йоста.

– Да, и по-добре започвай веднага – наежено каза Ернст и Йоста му отправи предупредителен поглед.

Тази задача не изискваше особена демонстрация на сила.

– Ами както казах и на мадамата в управлението, вчера аз и Кенеди извършихме една глупост.

– Да? – подканящо каза той.

– Малко го пребихме онзи, роднината на Якоб.

– Юхан Хулт?

– Да, май се казваше Юхан. – Гласът му подрезгавя. – Кълна се, не знаех, че Кенеди е толкова жесток. Уж трябваше само да поговори с него и да го посплаши.

– Но не стана така. – Йоста се опита да звучи бащински.

– Не, той просто полудя. Стоеше там и дърдореше колко добър е Якоб, и че той, Юхан де, нещо е сгафил, че бил казал нещо и да си вземел думите назад, и когато онзи Юхан каза "не", Кенеди направо издивя и започна яко да го бие.

Тук млъкна, за да си поеме дъх. Йоста мислеше, че нещо е разбрал, но не беше съвсем сигурен. Ех, ако днешните млади можеха да говорят като хората!

– А ти какво правеше през това време, а? Копаеше нещо из градината? – присмехулно каза Ернст.

Още един предупредителен поглед от Йоста.

– Аз го държах – тихо каза Леле. – Държах го за ръцете да не може да отвръща на ударите, но, мамка му, не знаех, че Кенеди ще побеснее така. Откъде можех да знам?

Той гледаше ту Йоста, ту Ернст.

– Сега какво ще стане? Няма ли да мога да остана в дома? Ще вляза ли в затвора?

Едрото, яко момче бе готово да се разплаче. Сега приличаше на малко, уплашено дете и Йоста нямаше нужда да се напряга да звучи бащински, то си дойде от само себе си.

– Ще говорим за това по-късно. Ще го оправим. Сега най-важното е да говорим с Кенеди. Можеш ли да чакаш тук, докато отидем и го приберем, или да седнеш в колата. Прави каквото искаш.

– Ще седна в колата – тихо каза Леле. – Все едно, другите ще чуят, че аз съм издал Кенеди.

– Добре, да тръгваме.

Изминаха последните стотина метра до двора. Същата жена, която бе отворила на Йоста и Мартин, отвори и сега. Раздразнението ѝ бе нараснало.

– Какво искате пък сега? Скоро тук ще направим летяща врата за полицаи. Не съм виждала такова чудо. След добрите отношения, които сме поддържали с полицията през годините, сега...

Йоста я прекъсна с вдигната ръка.

– Нямаме време за дискусии. Искаме да говорим с Кенеди. Веднага.

Жената усети сериозността в тона му и незабавно повика Кенеди. Когато пак заговори, беше доста по-мека.

– Какво искате от Кенеди? Да не е направил нещо?

– Ще разбереш подробностите по-късно – каза рязко Ернст.

– Сега единствената ни задача е да заведем момчето в управлението и да говорим с него там. С нас е и оня, големият, Леле.

Кенеди излезе от сенките. В тъмни панталони, бяла риза и добре сресана коса той изглеждаше по-скоро като момче от английски интернат, отколкото като питомец на поправителен дом. Единственото, което нарушаваше картинката, бяха големите драскотини по юмруците му. Йоста вътрешно изруга. Точно това бе видял преди и не го бе осъзнал.

– С какво мога да помогна на господата?

Гласът бе добре овладян, може би прекалено добре. Забелязваше се, че се старае да говори красиво.

– Говорихме с Леле. И както разбираш, трябва да дойдеш в управлението.