Камила Лекберг - Проповедникът

– Дано тази проклета жега си отиде най-после.

– А на голф игрището не се оплакваме – засмя се Мартин.

– Това е съвсем друго нещо – кисело каза Йоста.

В неговия свят с голфа и религията шега не биваше. За миг пожела да е отново в екип с Ернст. Разбира се, по-продуктивно бе да работи с Мартин, но бе принуден да признае, че харесва нехайната леност на Ернст. Е, той си имаше своите недостатъци, но пък никога не протестираше, ако Йоста изчезнеше за час-два да удари някоя и друга топка.

В следващия момент видя снимката на Йени Мьолер пред себе си и веднага го загриза съвестта. После с неудоволствие си каза, че се превръща във вкиснато старче, ужасяващо приличащо на баща си на стари години, и че ако продължава така, също като него рано или късно ще седи и ще протестира срещу въображаеми нередности в някой старчески дом. При това без деца, които по задължение да го посещават от време на време.

– Как мислиш, дали е там? – каза, за да прекъсне потока от неприятни мисли.

Мартин помисли, после отвърна:

– Не, ще бъда много изненадан, ако се окаже така. Но си струва да проверим.

Завиха към двора и отново се удивиха на идиличната гледка, която се разкри пред очите им. Дворът бе облян с мека слънчева светлина, наоколо тичаха тийнейджъри, погълнати от заниманията си. В съзнанието на Мартин изникнаха думи като прекрасно, здравословно, полезно, чисто, шведско и от комбинацията на тези думи изпита чувство на лека неприязън. Опитът му подсказваше, че всичко това изглежда прекалено хубаво...

– Прилича малко на Хитлерюгенд, а? – каза Йоста, обличайки неприятното чувство на Мартин в думи.

– Знам ли, може би. Е, малко преувеличаваш. И не му е сега времето – сухо каза Мартин.

Йоста като че ли се обиди.

– Извинявай – каза той иронично. – Не знаех, че си полицай и на думите. Впрочем, ако беше някакъв нацистки лагер, не биха приели такива като Кенеди.

Мартин не обърна внимание на коментара и тръгна към външната врата. Отвори им една от учителките.

– Да? Какво желаете?

Ненавистта на Якоб към полицията явно бе заразителна.

– Търсим Якоб.

Йоста все още се цупеше, затова Мартин пое командването.

– Не е тук. Търсете го у тях.

– Сигурна ли сте, че не е тук? Бихме искали сами да проверим.

Жената неохотно се отмести и пропусна двамата полицаи.

– Кенеди, полицията пак е тук. Искат да влязат в офиса на Якоб.

– Знаем пътя – каза Мартин.

Жената не му обърна внимание. Кенеди забърза насреща им. Мартин се запита дали не са го назначили за гид в стопанството. Или просто му харесва да упътва хората.

Кенеди тихо тръгна пред Мартин и Йоста по коридора към кабинета на Якоб. Любезно му благодариха и изпълнени с очакване отвориха вратата. От Якоб нямаше и следа. Влязоха и внимателно огледаха за следи, сочещи, че Якоб може да е прекарал тук нощта – одеяло на дивана, будилник, каквото и да е. Но нямаше нищо. Излязоха от кабинета разочаровани. Кенеди стоеше и спокойно ги чакаше. Вдигна ръка да отметне перчема си и Мартин видя очите му – черни и загадъчни.

– Нищо. Нищичко – каза Мартин, когато колата вече пътуваше към Танумсхеде.

– Да – сухо отрони Йоста.

Мартин вдигна очи към небето. Още се цупеше. Е, както иска.

Но мислите на Йоста бяха заети със съвсем друго. Бе видял нещо по време на посещението, нещо, което сега му се изплъзваше. Опита се да не мисли за това, за да остави подсъзнанието си да работи на воля, но бе невъзможно, също като да не мислиш за песъчинка, попаднала под клепача ти. Нещо бе видял и трябваше да си спомни какво.

– Как мина, Аника? Откри ли нещо?

Тя поклати глава. Видът на Патрик я разтревожи. Твърде малко сън, твърде малко здрава храна и твърде много стрес бяха отнесли и последната следа от слънчевия му загар.

– Как си? – задоволи се тя да попита и погледна Патрик над очилата си.

– Ами как да съм при тези обстоятелства?

Той нетърпеливо прокара ръце по косата си.

– Отвратително, предполагам – каза Аника.

Не я биваше много да замазва нещата. Ако нещо се сговни, то вони дори да излееш шише парфюм върху него, такъв беше нейният житейски девиз.

Патрик се усмихна.

– Да, нещо такова. Но стига за това. Намери ли нещо в регистъра?

– За съжаление, не. В деловодството няма нищо за някакви други деца на Йоханес Хулт, а и няма кой знае къде да се търси още.

– Възможно ли е все пак да има деца, които да не са регистрирани?

Аника го погледна, сякаш е превъртял, и се намръщи.

– Да, няма закон, който да принуждава майката да оповестява кой е баща на децата ѝ, така че може негови деца да се крият под формулата "баща неизвестен".